Бърнинг пиплз

Разказах на моя приятел Пердуто за теорията ми за това в колко най-късно трябва да тръгва човек, за да избегне онази нервност при карането на автомобил сутрин – чувството, че закъсняваш. Той се съгласи с мен, но с известни условности.

Ако излезеш, рече той в типичния си стил, преди времето, в което пристигаш на работа, в случай, че би излязъл по времето, в което работата почва – значи всичко е наред. Защото аз отивам доста късно, примерно – работата почва в 9. Значи ако си излязъл в 9 си там в 9:30, обаче ти излизаш в 9:28 и всичко е наред.

Плеснах се по челото, осъзнавайки гениалността на моя приятел. Важното е да излезеш, преди времето, в което пристигаш на работа! Именно, подсмихна се Пердуто.

Предложената от Пердуто алтернатива на Принципа практически разширява границата на успиване до плюс безкрайност. Опитайте и вие, приятели!

Програмистът Джон страдаше от онази форма на депресия, която се проявява във вид на краен скептицизъм. С други думи – Джон се съмняваше във всичко и всички. Шефът му, Лендън, веднъж му направи забележка, заради липсата на ентусиазъм у него. Скоро след това Джон влезе в болница. Подложиха го на лечение с Антискепсис, нов продукт в експериментална фаза, за прилагането на който по тогавашните закони не се изискваше съгласие от пациента.

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника „Два мозъка“ изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.

Приятели, чувствали ли сте някога, че в тялото ви съжителстват две, а често и повече различни личности? Колко от вас не са имали проблеми с така наречения „двойнствен живот“? Не мечтаем ли твърде отдавна за пълноценно, щастливо, спокойно, изпълнено с положителни емоции съществуване? Колко пъти се прибираме вкъщи късно вечер, целуваме спящите си деца, жените си, докато пред очите ни натрапчиво се тресе плътният месест задник на колежката Ани от втория етаж?

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!

Съществуват във фирмената митология най-различни същества. Някои от тях са зли, други добри, а трети са ту добри, ту зли. От известно време забелязах, че сутрин полагащият ни се буркан с мед в кухнята е почти празен. На етажа сме 12 души. Кажете ми, колко мед може да изяде един човек на ден? Очевидно ставаше въпрос за същество, което много обича мед.

Споделих с колегата от съседното бюро и той потвърди впечатленията ми. Потвърди ги и офис мениджърката ни и чистачката. Известно време безуспешно се опитвахме да следим кой влиза и излиза. Нищо.

Усъмнихме се в Хорхе. Някой го видял да гребе с лъжицата и да лапа направо от буркана. Изпратихме му предупреждение по мейла, че тоя мед е за всички, да лапа, но с мярка. Той, разбира се, отрече, обиди се и демонстративно спря да ползва кухнята.

Изненадващо нещата продължиха все по същия начин. Всяка сутрин отивам в кухнята и оп – няма мед. Решихме да се оплачем на по-висша инстанция и отидохме при Лендън, шефът ни. Той е известен шегаджия и предположи, че някакви странни същества, наречени кодексианци излизат нощем от фирмените отчети гладни за още цифри и изсмукват меда, по същия начин, по който чрез договорите си ние изсмукваме парите на клиентите ни.

Обяснението му не ни задоволи, тъй като договорите на фирмата, годишните отчети и системата за определяне на заплатите и бонусите бяха нещо далечно и нереално, практически непознаваемо за нас, а медът ни се полагаше уж, за чая сутрин.

Лендън видя, че не си тръгваме, извади един лист и ни нарисува как си го представя.

- Йохан, разлепи това по всички етажи. Нека ако някой види това същество незабавно да го задържи и доведе при мен.
Йохан взе листа и всички тръгнахме. Нямаше какво повече да търсим при Лендън.

Една от големите ми мъки в живота е ставането сутрин за работа. Повярвайте ми, всеки божи ден за мен започва с нечовешко страдание. Години наред закъснявах за работа, понякога отвъд границите на етичното и това ми причиняваше известни угризения на съвестта (тва беше по времето, когато все още имах останала някаква такава).

И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!

Огромната компютърна система жужеше дружелюбно:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин.
Затърсих из портмонето си картата където го бях записал.
Около мен в огромни колони хора минаваха, въвеждаха своите пинове и продължаваха към работното си място:
- Моля въведете своя 16 цифрен пин или се отдръпнете за да направите място на следващия служащ. Инфороб корпорейшън има нужда от работливи и талантливи служители, способни да запомнят 16 цифри.
Не беше време да губя работата си. Имах две деца, а майка им ни беше напуснала и се бе отдала на Порока.
- Правото ви на работа е временно прекъснато. Можете да подадете молба за подновяване след 2 седмици. На молбата ви ще бъде отговорено в тридневен срок. Моля отдръпнете се и направете място на следващия служител. Инфороб корпорейшън ви желае чудесен ден.
- Абе мама ти, за това ли се борихме, за това ли загивахме с лице в калта – започнах да ритам поцинкования куб – Дай ми да ям, искам да пия бира – съвсем се вбесих – някакви младежи облечени в кожени якета ме влачеха към един тъмен ъгъл – Венсеремос -изкрещях – с мен и без мен борбата продължава – хвърлиха ме в някаква стая и тряснаха вратата.
- Господин Пердуто?
- Да?
- Не предлагаме бира, но може да ви предложим цигари и кафе
- Да?
Беше млада и стройна жена облечена в черен костюм.
- Вижте господин Пердуто, днес е вашият щастлив ден.
- ?
- Инфороб корпорейшън отдавна следи вашия трудов път, радостна съм да ви съобщя че сме решили да ви повишим.
- Какво? – будалкаха ме, Инфороб бе известна с номерата си
- Не, не се будалкам, вие сте предложен за началник на дневната смяна с 12 милиона подчинени. Компютърен анализ показва че вие сте перфектен за длъжността.
- Какво означава това?
- Означава четири часа дневно, три милиона кредита годишно и край на шестнайсетцифрените пинове.
Мълчах.
- И така, Пердузо – долових нещо като усмивка – нямам много време, ДА или не?
- Да, да – казах
- Разпишете тук… и тук… така… – тя излезе и ме остави. Запалих… Хммм, явно дорбе съм се трудил за Инфороб през последните дванайсет години. Винаги съм знаел че съм по добър от другите – сега ще им дам да се разберат.
- Началник Пердуто – беше нисък и набит мъж с каскет и мазна руса коса.
- Смяната е строена и е готова за сутрешния поздрав.
- И аз съм готов за нея.

Днес имах среща с баш-баш шефа ни, специално долетял от Баш-башландия да зариби лично поредния ни голям клиент. Та влизам аз надъхан в кабинета му и си стискаме ръцете. Така се бях подготвил за случая, че смятах дума да не му дам да обели, да не го оставям дъх да си поеме дори. Само че защо така я стиснах тая ръка, какво ме прихвана в тоя момент, та реших така здраво да я стисна.

Tой че си е пухкав – пухкав е, че ръката му е като надуваема – като надуваема е, но какво по дяволите направих? Усетих как ръката му започна да се деформира и да влиза между пръстите ми, сякаш стисках плик с тесто.

Пуснах я ужасен и погледнах безизразното му лице. Нищо по него не показваше, че нещо кой знае какво е станало. Обърна монитора си към мен и започна да ми говори и да ми сочи някакви неща по него. Не можех да откъсна очи от ръката му, върху която отпечатъкът от дланта ми бавно изчезваше. Така си глътнах езика, че през цялата среща само кимах. Може би не трябваше да го стискам толкова. Може би ако го бях докоснал съвсем лекичко, ей така едва-едва с два пръста всичко щеше да бъде наред и щях да успея го убедя в идеите си.

Миналата седмица следобяд помолих колегата ми да свърши една дребна работа. Той обаче за пореден път започна да се оправдава, че имал да прави нещо друго – изключително важно. Ядосах се и най-демонстративно му казах: „Еееееееее!“ (Това при нас има много значения, но в случая означаваше: „Аре бе! Ти си егати наглото куче! За пет секунди работа е, а така ми спъваш целия работен процес“). Но репликата ми нямаше необходимия ефект, затова реших да му го нарисувам под формата на заплашително чудовище. После избутах листчето към бюрото му, а той от своя страна се правеше, че не го вижда.

Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, който не са явни, нещата които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая – имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво – ето какъв е проблема – само аз имам ключ от апартамента, дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика – си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, като си казах довиждане с колегите останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избягна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могьл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм и бих си тръгнал още в началото), и така филма започна. По време на прожекцията се чувствах все по зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме замяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угастващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. идваше от банята. Ужасно, знаех че остатъците ми от увереност ще се изпарят за винаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.

Като начало ще започна да изброявам най-различните изобретения, които ми идват наум, без да се опитвам да ги окачествявам като добри или лоши. Всеки сам съзнава, че както повечето неща и те биха могли да бъдат както полезни, така и вредни.

Едно от тях, признавам доста стара идея, е „машината за пушене на работното място“. Разбира се, тя е огромна, най малко два или четири метра, тройно обезопасена, с много маркучи, съдове с разни течности, бутилки с газ, манометри, най-различни отделения за изсмукване, отвеждане и филтриране на дима, както и с внушителна 40 литрова стъклена бутилка с вода, през която минават мехурчетата. Машината е снабдена с колелца, което улеснява транспортирането й. Основен детайл е маската за пушене, която има вид на най-обикновен противогаз.

Има опция за светлинна и звукова сигнализация при запалване на филтъра.

С това изобретение бихте могли спокойно да пушите в офиса, без да пречите на останалите.