Бърнинг пиплз

По действителен случай

Първи опит
Поздравления – завършихте листовка А14.
Резултат 24 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Втори опит
Поздравления – завършихте листовка A3.
Резултат 27 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Трети опит
Поздравления – завършихте листовка A21.
Резултат 29 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

Четвърти и последен опит
Поздравления – завършихте листовка А17.
Резултат 30 от 30.
Представянето ви бе оценено като ‘Скъсън’.

© NASA

Herr Makarenko се сети, че трябва да става рано и след като нави будилника, се върна към книгата:

„— Вашият приятел лесно може да се опише — отговори служителката. — Той е стар, як и красив, с побеляла коса и белег от сабя на лицето. Такава личност не може да не се разпознае.“

Да… Време беше Herr Makarenko да започне да пише автобиографията си. Книгата се казваше „Нови 1001 нощ“, а авторът е личност, която също всеки не може да не разпознае

Уважаеми читатели, с помощта на момчетата от футболния отбор на Цвергберг екипът на Бърнинг пийпс успя да спаси Лейла от големи неприятности с дядо Коледа и неговата подривна дружинка. Днес тя отговаря на въпроса на sasskiass:

S: Лейла, в крайна сметка поет ли е Пишурката?

Л: Здравей Сасс! За съжаление Пишурката не е бил поет, въпрос на сантиметри е било.

© Animal Planet

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Владо седи по зимна пижама на дивана, дъвче белени фасове, че му свършиха цигарите, и гледа унило дъсчения под. Кофти е положението – няма два лева една бира да ме почерпи, затова не ми се обажда. Сашето, брат му, стърчи на балкона, пие вода от шише и плюе долу. Така е от две седмици – не остана котка суха, почнал е гълъбите. В един момент засиява:

- Брат ми!
- Оу!

Влиза си.

- Хрумна ми нещо.- Сашето е по идеите.- Кажи ми само тази работа при Емил още ли е свободна?
- Коя?
- Е дето ми каза миналата седмица, говорили сте…
- Па май да.
- В понеделник да му се обадиш, чу ли! Взимаш я!
- Ама…
- Я извади шаха! Сега ще ти обясня. Реди! Аз съм с белите.

Владо реди.

- Готово.

Сашето сяда отсреща и една по една маха всички свои фигури, оставя само царя и пешките.

- Аз почвам. B2-B4. Ти си!
- Какво да…?
- Просто играй!

Владо тревожно тръска глава. Но играе. Офицер и кон са минали средната линия, пешките са се поомешали.

- Кой е с черните?
- Аз.
- Не, брат ми, не си ти. Черният цар е Емил. Ти играеш за него. Схващаш ли?
- А ти защо…
- Сега ще видиш! Атакувай смело, не ме жали!

Първа бяла пешка напуска.

- А така, и царицата, чудесно. Това, както се сещаш, е оная щука Ели, жена му.

Сашето е видимо доволен от развоя на играта.

- И сега, когато нещата изглеждат доста добре за черните, идва нашият ред! Ти, брат ми, вече играеш с мен. Обръщаш посоката и късмета на Емо Мардата почва да чезне… Един ход на офицера и жена му е аут.

Владо гледа дъската, чопли зъб.

- Саше!
- А?
- Мат си, бате…

© internet

В една тиха бяла нощ боговете се събрали да поиграят на зарове. Яма хвърлил пет, Йода – шест, а Иуда – седем. Разлютил се Яма и посякъл Иуда. Йода се сдухал и се свил, а Иуда замигал очарователно невинно. От играчка – хей ти плачка!

Яма хвърлил отново, този път и трите зара. Първият паднал в Брюксел – тройка. Вторият ударил Хирошима, а третият – Нагасаки. Общо – пак пет. Нямал ден Яма. Нямала ден и Земята.

Дошла жаба – стара баба. „Барбра Страйсанд“, представила се. Събрала заровете, разчистила под тях, запяла. Пяла на боговете за живота и късмета, за любовта. Пяла им как след нощта идва ден и че нощта е, което ти трябва.

Харесала се на боговете песента й – Иуда се оживил, Йода пораснал. Единствен Яма нехаел. Нямал ден, наистина. Слушал песента, разбирал я, но си мислел за нещо свое. Дошъл момент, когато мисълта му спряла. Успокоил се Яма, замахнал и посякъл Барбра. Та от плачка – пак играчка!

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.

- Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.

- Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.

Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.

Първото й излизане в чужбина беше до Япония, полет-подарък. Летеше през Мадрид, за по-ведро. Под нея се редяха сини и зелени ивици, хора, празници, а после се стъмни. Не й стигна поглед за през нощта и неусетно се унесе. Събуди се час-два преди кацане, беше преспала кошмар.

Огледа се и разбра къде е. Усети, че е студено. И тясно. Инстинктивно поиска да излезе оттук, да изчезне. Трябваше, жизнено важно беше да се махне, да е далеч и на свобода… От срам дори не стана от седалката.

Изпоти се отвън и отвътре, задави се. Трескаво заопипва всичко, искаше да се хване за нещо, което да я спаси. Свали масичката пред себе си. Научи я с ръце, запомни я, нарисува я наум с масло, разчерта я, запали я и я унищожи молекула по молекула – всичко за да мине времето. И то минаваше.

В далечния край на масичката, току до облегалката, в една малка вдлъбнатина, която откри едва сега, напипа залепена дъвка. При тази находка, тя затвори очи и шумно издиша.

Облегна се. Слънцето изгряваше до нея. Ужасът излезе през ноздрите й. Тя замачка с пръсти чуждата, стара, но още мека дъвка. Загледа облаците навън, помачка и тях, притихна.

Не е нужно много. Дори тук, на десет левги височина, на две педи седалка, над Япония, където отскоро били забранили триножниците, дори и тук можеш да си у дома си. След 45 минути ще я посрещне брат й, ще й помогне за багажа и ще минат през тунела до открития космос пред дома му. А месеци по-късно, когато той намери дъвката в една скрита вдлъбнатина на пътническата седалка, тя ще се извини за минута и ще си презавери билета.

Мъжът с часовника ли удря по вратата? Сърцето ли пак скърца под палтото? Камбана ли бие истерично навън? Студено, лудо време. Виелица и вой на улични кучета. Хора бягат уплашени. Пожарникари вилнеят по пързалките и бият когото им падне.

Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.

Дигитал йо
Факс, имейл и други
Дигитал ти казвам
Пращай и ресийвай песни, филми, други
Дигитала днес у нас се настани
И със пръчка да го биеш
Не ще се отстрани.

Като лепкав спайдър гаден тоя дигитал
Всякаква комуникация миксва във някакъв туткал
Мишо, Пешо, Тошо доунлоадвад дигитал
Нули, тройки, единици по оптичния канал.

Някъде в кълбото от енергия Хуан изпраща някъв имидж файл
Хулия го получава и прелива в искрен смайл
Джон продава употребявани скафандри от Кейп Канаверал
На къде сме тръгнали, къде отиваме днес – не питай
Сваляй ти на харда гигабайти кал.
Да са ти халал.

„Кибрит, макара, туба лепило, лупа… Какво още трябваше да взема?“ – се зачуди охлювът, докато се спускаше бавно по предното стъкло на колата на Драго. „А, да, термостата!“, сети се. Доволен заобиколи чистачката – не обичаше дупето му да мирише на гума – и се смъкна надолу, към склада. Прибра всичко необходимо в очилата за плуване и се впрегна в тях. Първите няколко метра бяха човешки, после вече годинките си казаха думата. Стигна до върха на постамента чак в ранния следобяд.

- Пфу, жега! Много тежи тоя термостат, бе! – измърмори и се прибра у дома да си почина малко на сянка. След няколко минути излезе и се зае с работа. Едно врабче го погледа няколко минути, после махна с крило отчаяно и отлетя.

Охлювът приключи чак в полунощ. Вече нямаше никой по улиците, беше тихо. Първи щяха да бъдат кучетата, към 4. На тях охлювът не можеше да разчита. След тях щеше да мине първият трамвай от депо. Ватманът щеше да забави на завоя, въпреки празните улици, и той – охлювът беше сигурен – щеше да е първият, видял новата му инсталация.