Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.

Като лепкав спайдър гаден тоя дигитал
Всякаква комуникация миксва във някакъв туткал
Мишо, Пешо, Тошо доунлоадвад дигитал
Нули, тройки, единици по оптичния канал.

Някъде в кълбото от енергия Хуан изпраща някъв имидж файл
Хулия го получава и прелива в искрен смайл
Джон продава употребявани скафандри от Кейп Канаверал
На къде сме тръгнали, къде отиваме днес – не питай
Сваляй ти на харда гигабайти кал.
Да са ти халал.

- Пфу, жега! Много тежи тоя термостат, бе! – измърмори и се прибра у дома да си почина малко на сянка. След няколко минути излезе и се зае с работа. Едно врабче го погледа няколко минути, после махна с крило отчаяно и отлетя.

Охлювът приключи чак в полунощ. Вече нямаше никой по улиците, беше тихо. Първи щяха да бъдат кучетата, към 4. На тях охлювът не можеше да разчита. След тях щеше да мине първият трамвай от депо. Ватманът щеше да забави на завоя, въпреки празните улици, и той – охлювът беше сигурен – щеше да е първият, видял новата му инсталация.

- Добре са го подредили мръсниците!
- Да… Едва ли ще се оправи скоро.
- Изпуснахме го само за секунда.
- Понякога една секунда е…
- Тихо! Май идва в съзнание.

Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.

- …Dominus…

- Какво ли е това?
- Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
- Да.

- …Animus…

- Горкият, едвам говори!

- …Luca Toni…

Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:

- Simplex!

- Мисля, че го изгубихме.
- Отиде си кучият син…
- Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:

- Сайонара!

Вървах по линията на осмицата, леко потропвах с раница, с две думи – прибирах се вкъщи. Беше късно, направо си беше тъмно. На две преки от нас ме застигна гражданин на велосипед, каращ също между двете релси, в грозен разрез с добрия тон. Удари се в мен и падна. Обърнах се да го огледам, приятен беше. Заговорих го:

- Вие мислите ли като карате?
- Не! – каза бодро.
- А замисляли сте се дали да не почнете?
- Не.
- А може би не е лоша идеята да се замислите.
- Мне…

Замълчах, малко ми стана неловко. Помогнах му да стане, прегледахме заедно колелото, нямаше много кривини. После аз си свалих ризата, за да проверим отдолу, също нищо особено.

- Поне няма ли да се извините?
- Не.

В тоя момент ми дойде да му отнеса главата с един отдолу, зверски се издразних. Не.