“Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят”, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

“Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…”

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

“Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.” Страстта вдигна паничката и близна малко вода. “Да имаш и малко мляко?”

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

“Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…”

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за “отечеството”. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …
…
to be finished …

Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци – почти всичките са тъмни.

Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.

Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава – да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.

По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.

- Но защо ми хвърляте така парите?? – обади се касиерката.
- Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…

Леко се наведох, за да мога да видя лицето й иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се заоплаква:

- Нямате ли по-дребни??

Изведнъж всичкото ми търпение свърши.

- Искаш ли ги или не, кучко!? – изсъсках – Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!

Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка – тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Любопитството ми се усилва и минавам на профила на другия брат. Виждам, че той си е сложил абсолютно същия статус и все пак – малко по-различен, толкова малко, че в съня си не мога да хвана разликата в думите, а единствено в техния смисъл.

После се събуждам и цял ден се опитвам да си спомня проклетия статус, но така и не успявам. Моля, ако някой от братята прочете този пост, нека ми се обади. Много бих искал да си припомня точните му думи и да се освободя от досадното усещане за нещо недовършено, което ме мъчи.

Може би наистина съм станал кожа и кости, както казва майка ми. Май трябва да се храня по-редовно, а не от дъжд на вятър, когато се сетя. Може би трябва да я послушам и за пиенето. Може би наистина не трябва да пия толкова. И да спра да излизам и да харча толкова пари по кръчми. Не е зле и със залаганията да взема да поспра.

Да, може би не всичко правя както трябва. Може би има и други начини да се живее, по-добри, по-смислени. Може би трябва да правя наобратното на всичко, което искам и да вярвам, че така е правилно. Може би наистина познавам онова момиче, въпреки, че бих се заклел, че я виждам за първи път. Може би заради хапчетата, а може би и заради комоциумите силуетът й се люшкаше пред очите ми, може би твърде издължен на фона на есенната вечер.

- Срещали ли сме се?
- Аз съм. Бална, Бална Зала… Не ме ли помниш? Ти влезе в мен веднъж…

Вече седем дни, откакто те няма – прекалено, прекалено дълго време. Сам-самичък в тази тясна стая. Легло и маса, лампа и бутилка. Какво е това отсреща, там на стената? Твоя снимка? Да, твоята снимка на стената. Косата ти, очите ти, устата ти – да, това си ти, ти си. Искам да хвърля нож по нея, защото те няма. От прекалено дълго време те няма и няма и затова ще хвърля този нож, да видим дали ще го забода между очите ти.

Не ми се стои тук, но къде да отида? Ставам и сядам, ставам и сядам, лягам на леглото и пак сядам. Къде да отида? В болницата при сестрите или в бара на свинете – да се преструвам, че не ми пука и да гася фасове в ръцете си.

Изгасям и светвам лампата и пак я изгасям и светвам и пак и пак го правя, защото не искам нито да съм на светло, нито да съм на тъмно. Паля си цигарата. Червена точка пред лицето на мрака. Въобразявам си, че те няма, но това са седем дни вече, прекалено, прекалено дълго е да съм без теб.

Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.

Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да й помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.

Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.

- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.

Поработим, точно така каза. После продължи:

- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…

Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.

- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам…  вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!

Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.

- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.

Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.

- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.

Уилфредо се строполи се на земята.

- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.

Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика й е подсказал идеята.

Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори – не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.