Бърнинг пиплз

Беше тиха есенна вечер. Съседите още не се бяха прибрали и Herr Makarenko реши да почете на спокойствие. Седна до камината, разгърна „Без дом“ на Ектор Мало, намери докъде беше стигнал и зачете…

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Още първите няколко изречения го накараха да се замисли. Herr Makarenko остави книгата в камината, обу си ботушите и излезе на балкона да погледа обрулените от вятъра листа по тротоара.

© Gustave Doré

© Brevísima relación de la destrucción de las Indias

През пролетта на 1511 година експедиция от добре въоръжени мъже, водена от безскрупулния конкистадор Манго Васкес напуснала пристанището в Кадис и с благословията на кралица Еузебия се отправила към Санта Исабел, най-големият от новооткритите Антилии. С групата пътувал и отец Бартоломе Домошарко – Къртицата, натоварен лично от Папата с мисията да запали огънчето на божията любов в сърцата на местното туземно население.

Домошарко, освен добър свещеник бил и добър хроникьор. По време на цялата кампания той водел записки, които и до днешен ден свидетелстват за жестокостите на сънародниците му над местните жители. За по-малко от година завоевателите на практика колонизирали острова, като само една малка група туземци успяла да избяга от робството и масовите кланета, укривайки се в планините Сагуа, в източната част на острова. Сред тях бил касике Атуей, вожд на племето Таино.

С помощта на братовчед си касике Орокобикс, вожд на таиносите в съседния остров Коабана, той организирал битката при Барбакоа, където 400 лодки с полуголи, въоръжени с лъкове и стрели воини щурмували трите испански галеона. Датата била втори септември 1512 година. Зле въоръжените и омаломощени от дългото гребане туземци нямали шанс срещу оръдията, аркебузите и мечовете от закалена стомана на испанците. Касике Орокобикс бил убит, а братовчед му, касике Атуей, взет в плен. Манго Васкес лично издал присъдата – да бъде изгорен жив.

Току до кладата отец Бартоломе предложил на Атуей да се врече в каноните на къртичянската вяра за да смекчи наказанието си. Той разказал на Атуей за подземня Рай, където след смъртта отивали душите на праведните къртичяни.

- Отче, а тези хора, къде ще отидат? – попитал Атуей и посочил събралите се около тях войници, докато те се смеели и го замеряли с храна – И те ли ще отидат в подземния Рай?
- Да, всички добри къртичяни отиват в Рая. – отговорил Бартоломе.
- Тогава не искам да бъда къртичянин, отче. По-добре да ида в Ада на небето, отколкото да срещам хора като тях там долу!

Отец Домошарко въздъхнал. От известно време насам бе започнал да изпитва съмнение в методите на църквата. Очевидно нямало голям смисъл да се плашат туземците с изгонване от Рая, след като те така или иначе предпочитали Ада.

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Под приказките на господин Любозрителен, двете мишки заспаха. Той така разказва – вдига, успива. Те бяха прилепи, високо, неясно, залутани в тъмното, но знаещи къде, все пак, отиват.

Една от тях не се събуди. Остана горе. Все още прави сянка в сенките и по пладне надзърта за другата. Колко е голяма пишката на Буда? Две зърна ориз. Пълнозърнест, of course.

Кола е същество нечувствително, носи ултра тясна пола и е цяла глава по-ниска от Алфа. А Алфа е решила да не се поддава на низки страсти и да не избеснява, поне не преди да се качат отново в самолета. Дотогава има час. Къщата е след две пресечки, ще имат време.

Екзорсистът се размотава на тротоара отпред, разтяга дъвка с пръсти и се опитва да я лапне отново. Като ги вижда, си придава вид.

Влизат, съобщават му за уговорката си. Той хвърля монета, пада се тура, тоест Алфа. Кола няма задръжки и избеснява, пулсът на Алфа стига 90.

- Не мога да работя така! – категоричен е екзорсистът. Кола излиза на тротоара и почва да рита боклуци, ама нали й е тясна полата, изглежда комично. Усеща се и се обляга на висок бакелитов стълб.

Екзорсистът разперва ръце три пъти над главата на Алфа, успива я, използва бъркотията за да я нацелува и се заема с демоните. Вади един, втори, трети, кошчето се препълва. С крак добутва друго, по-голямо. Алфа е в звучен транс, очите й се надбягват по лицето, слюнки летят, некрасиво е. Екзорсистът й подхвърля, че е останал още един, последен, но доста голям. Иска ли или не иска? Иска. Той въздъхва и почва.

Захваща го с две ръце, извива го, говори му и присвива устни от напрежение. Борбата е грозна, без правила. По лицето на Алфа избват петна, опитва се да се прегърби, коланите с които е вързана оставят дълбоки отпечатъци по раменете й.

Демонът губи. Намира достойнство да се предаде и се оставя да бъде издишан. Екзорсистът натиква опашката в устата му и го търкулва към един тъмен ъгъл.

- Готово! – разплащат се. Навън Кола лежи, усукана около стълба, без дъх.

Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева.

Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.

- Никакво уважение – промълвиха – не ги бихме достатъчно, като бяха малки.

Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа – козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.

Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления – дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли – а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.

- Здравей!
- Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.

Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.

- Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
- Ееее, еми че кръчмаря дава.
- Аааа, добре.
- Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
- Ама?
- Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
- Колко искаш Бай Коце?
- Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… – и се замисли… – И сега ако ми купиш едно…

Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.

На половината път между Атина и Санта Комина, на едно разширение на асфалта, живее старец. Има куче, кълбо прежда и магически очила. С очилата той може да вижда преждата, дори и когато е в корема на кучето.

Старецът се буди доста след зазоряване, от жегата. След като се попремие на пръскачките, развива малко от единият край на преждата и го подава на кучето с думите:

- Върви!

Кучето поема преждата със зъби и се затичва по прахоляка, всеки път в сравнително различна посока. Старецът държи хлабаво кълбото в ръце и то се търкаля в шепите му, намалявайки. Когато остане съвсем малко, старецът хваща другият край здраво. В един момент конецът се опъва и се чува вълшебен звук – Съдбата говори. В този момент кучето, чуло Съдбата, почва да гълта конеца сантиметър по сантиметър и така се прибира. Не след дълго е при стареца и влажният му нос се хлъзва по гладкия нокът на палеца на дясната ръка на стареца. За кучето денят е свършил, за стареца – сега започва.

Той слага очилата и се заглежда в стомаха на кучето. По винаги различните гънки на конеца гадае какъв ще е денят. Намотава конеца, гадае и изрича. По това време около него обикновено са се събрали десетки журналисти, тикащи микрофони в лицето му, жадни за сензация. И сензации има – кораб потъва още в завода, министерска щерка е заловена да си гризе ноктите, в канализацията на Париж са открити скални рисунки от левак.

Кучето не си пада по журналистите и понякога няколко от тях падат жертви. Събратята им ги наричат „жертвите на истината“. За стареца и кучето те са просто храна.

Докато завъртах ключа в металната врата се замислих за деня, който беше отминал. За островчето сред градския трафик, на което стоях оглеждайки се безизходно за такси. В същия момент жълта кола с отворен прозорец намали пред мен, за да направи обратен завой.

„Свободна ли сте?“ провикнах се аз през прозореца с надежда.
„С дете съм, но влезте“. Видях малко момченце на към три да спи, свито на задната седалка.

Ключалката на колата щракна след мен и колана изсъска, докато го издърпвах.

„Обича да се вози в колата, люлее го като люлка“, каза извинително жената, поглеждайки в огледалцето към задната седалка.

„Няма проблем, само да не го събудим“, казах аз и наистина го мислех. „На колко е?“ „На 4, но е болен.“ „А когато не е болен на 5 ли е?“ попитах безсърдечно, неразбрала смисъла на нейното изречение.

„Ще умре скоро“, каза тя спокойно, изглежда бе разбрала моето объркване. „Но поне болестта го прави постоянно усмихнат.“

Ключът се превъртя и врата се отвори с тихо щракване преди миризмата на познатото да ме посрещне у дома.

Някъде по това време решиха да ни разделят. Ние продължихме да се развиваме, а те, както можеше да се предполага, изпаднаха в криза. Гладуваха, ходеха голи и боси, а през зимата студуваха, въпреки че се събираха на групи и се опитваха да се топлят един в друг.

Странното е, че бяха доволни и не искаха нищо от нас. Въпреки това се чуха гласове, че трябвало да се намесим. Затова на следващата година им изпратихме помощи: изпратихме им храна, но те казаха, че не са гладни. Изпратихме им лекарства, но те казаха, че не са болни. Изпратихме им дрехи, но и тях отказаха да носят.

После започнаха да пристигат озадачаващи слухове. Някои от пилотите ни докладваха за странни ритуали: хора скачали от високи скали, но се приземявали долу невредими. Спътниците ни все по-често започнаха да засичат загадъчни сигнали. Оказа се, че са съобщения, мисли, които те си предават през огромни разстояния един на друг.

Стана все по-трудно да ги следим, тъй като те съвсем открито отказваха да общуваме. Реално и ние нямахме нужда от тях, но не след дълго повечето от нас започнахме да усещаме известна нотка на безпокойство. Сред младите плъзна нещо като култ и те започнаха да ходят разголени на училище, да се кичат с листа и дрънкулки и да се събират тайно, за да слушат музика. Дори започнаха да играят на една от игрите им. Подхвърлят си гумена топка, но точно преди да падне я задържат във въздуха, и така за няколко секунди тя просто замръзва там или се върти на едно място.

Но това, което най-много ни дразнеше беше начинът, по който се усмихваха, мълчаливо, сякаш знаеха нещо, което ние не знаем. Взехме най-строги мерки, но въпреки тях култът продължи да се разраства. Започнаха бягствата. Хора взеха да скачат от небостъргачите, да летят над мостове, паркинги и задръствания. Положението излезе извън контрол и всичките ни опити да възстановим реда се оказаха неуспешни. Сега ни остава само да стоим и да се молим да стане някакво чудо и всичко това да спре по същия начин, по който започна, но по всичко личи, че този път ще трябва да платим за надменността си.