Слязох до долу да обърна внимание на пазача да не пуска повече в офиса хора с меч. Вярно, Ники ми е приятел, но пазачът не го е пуснал заради това – откъде да знае, че ми е приятел?! Просто се е уплашил, предполагам. Също както и колежките, дето изпочупиха огледалата и спекоха тонера с викове! Нормална човешка реакция, мисля. Отделно, дето Ники беше и гол…
— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.
— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.
Владетелят въздъхна:
— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.
Herr Makarenko беше чел „Приключенията на Лукчо“ и преди, но ситуацията го заинтригува…
— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.
— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.
— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.
— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.
Да, с това твърдение Herr Makarenko беше напълно съгласен.
Винаги, когато чуя стрелба из града, си казвам с радост – „Почна се!“.
А после, когато зарята свърши, провесвам нос – „Свърши се!“…
Да не спиш нощем, значи всяка минута да съзнаваш, че си ненормален, и затова с нетърпение чакам утрото и деня, когато имам право да не спя. Минава много мъчително време преди петелът да пропее навън. Това е първият ми благовестител. Щом той пропее, вече зная, че след един час портиерът отдолу ще се събуди и със сърдита кашлица ще се затътри за нещо си нагоре по стълбите. А после въздухът навън ще започне постепенно да бледнее, на улицата ще се чуят гласове…
Телефонът иззвъня в два сутринта. Беше Пег. Обаждаше се от Кънектикът точно на зазоряване.
— Някога да си имал жена на име Пег — изкрещя тя, — която да е заминала преди десет дни на учителска конференция в Хартфорд? Защо не се обади никакъв? В момента, в който напусна града, веднага се забъркваш в някоя каша. А сега мама трябва да долети обратно, така ли?
Аз слушам, машинално се съгласявам и може би защото не съм спал през нощта, ме обземат странни, безполезни мисли.
— Обичам те, Пег — казах аз. — Ела, когато ти позволяват плановете ти.
— Занесе ли цветя на гроба на родителите си?
— Забравих.
— Как можа!
— Е, така или иначе, те са на по-добро място.
— По-добро в сравнение с какво?
— С всичко. Те просто са там.
— Едно цвете и за мен. Обичам те. Дочуване!
Поех дълбоко въздух и набрах номера на Рой. Гласът му бе глух и далечен.
— Всичко е наред Рой. Всичко, което поискаш. Няма проблеми — изкрещях аз и затворих.
Хер Макаренко обича: А. П. Чехов и Р. Бредбъри
И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.
- Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.
Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.
- Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
- Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.
За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.
- Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
- Не. Имам предвид съвсем обикновни…
- Как така обикновени?
- Не е важно. Забрави.
Не можех да му позволя да ме победи.
- Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
- Кой Джордж?
- Няма значение. Забрави.
Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.
- Предаваш ли се? – извиках след него.
© Albert Conus
Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.
Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.
Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.
Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.
© WNVEH
„Скобка, пиронче, кламер…“, нижеха се една по една мислите в главата на Роко. Поуморен беше; девет дена караул бяха твърде много за годинките му. „Сапун, каша…“, затананика си, „валяк, небостъргач, буре барут, будилник…“
Скоро ще се съмне и ще се прибере отвън. „Габарити, талятели…“ Майка му ще му се скара мило на входа. „Търкалета, филцови ръкавици, капчуци, арки“. После щеше да се събуе и съблече и да се намуши между незатоплените чаршафи, ей така, с дрехите, „Гълфстрийм, Мелбърн, Отранто, Сантиаго, Сан Суси…“, нямаше да разбера дали калъфката на възглавницата му скоро е прана или не, щеше да падне в тридесет и шест часов сън от раз, „маргарин, магданоз, макадамия…“ и зад очите му да се завъртят кръгове…“Мандрагора, марихуана, Малдорор, Магдалена…“, кръгове, „Мендосино, Мекота, Пекота…“, кръгове, „Моли Стоунс, Михел Холандеца…“
Зверски трясък, нещо падна върху него, чу се пресмъртен вой, някой оплака себе си, наругаха го и го сритаха под купа тухли, ушите му пищяха, болеше го гърба и нещо счупено по-надолу, наоколо всички тичаха. В главата му се въртяха думите „военен съд, разстрел, свърши се“.
След дълги години живот в гъстата мъгла на неведението Ернесто разбра какъв му е проблемът. Беше егоистична свиня. Разбра го изведнъж, казаха му го, за да бъдем точни. Никога не бе предполагал, че може да страда от нещо толкова просто. Все си мислеше, че има я рак на корема, я инфекциозна мононуклеоза, я нещо друго още по-страшно. Често ходеше из къщи и се опипваше по цялото тяло в търсене на ужасно злокачествено образувание, което да му даде обяснение за непрестанните промени в настроението му.
Известно време Ернесто опита да реши проблема сам. Две години не пазарува. Сади дървета по градинки, помогаше на стари и болни хора, даваше пари на просяците, без никакъв успех. Един ден Алберто, негов колега, му препоръча някаква специализирана в лечение на най-различни душевни противоречия клиника. Имал познат, на когото били помогнали, програмист, успешно излекуван от тежка форма на скептицизъм.
Предложението на лекарите беше колкото просто, толкова и гениално. Щяха да импланктират в мозъка на Ернесто микрочип, способен да доловя и анализира мисловните му импулси. Устройството щеше да прихваща всяка една егоистична мисъл и да го „наказва“ за нея чрез токов удар право в хипоталамуса. Така, постепенно мозъкът на Ернесто, също като кучетата на Павлов едно време, щеше да се „самообучи“ и да спре да генерира егоистични мисли.
Няколко часа след операцията Ернесто отвори очи и с мъка се опита да се изправи върху идеално чистото си легло някъде в сърцето на клиника „Два мозъка“. Срещу него седяха съпругата му и един висок, кльощав мъж в бяла престилка. Шушукаха си заговорнически, но млъкнаха веднага щом забелязаха, че шава.
- Добре дошъл – каза непознатият, скочи на крака и се приближи до него. – Поздравления!
- Скъпи! – жена му също стана.
Докторът, или който и да беше този човек, стисна ръката на Ернесто.
- Имам удоволствието да ви съобщя, че операцията мина успешно. Това е! Край! Никога повече гладолечение, билка турта и чувство за вина! От днес започва вашият нов живот!
Ернесто го погледна и се опита да каже нещо, но в този момент хиляди малки иглички се забиха в мозъка му. Лицето му се изкриви от болка.
- Докторе, какво става??
- Не се безпокойте, ще свикнете. Така ще бъде в началото.
- Но защо? Чакай, чакай малко… – Ернесто едва бе имал време да осъзнае кой е и къде се намира. – Не разбирам. Докторе… ааррггхх…
- Миличко, да се прибираме вкъщи.
Човекът в бяло стана от стола и се насочи към вратата. После спря, усмихна се и му намигна:
- Боли, а? Но нали това е идеята…
Два камиона спират пред нас, един зад друг. Първият леко изпуфтява след спирането и угасва. От кабинката излиза млад мъж и се запътва забързано към задния. Стига до кабинката, надигна се и отваря вратата. Висейки на един крак казва на човека вътре:
- Това ли е къщата?
След като чува отговора, заклаща глава и слиза. От другата страна се появява вторият шофьор, прошарен мъж на средна възраст, с оранжев сигнален елек и бейзболна шапка, и го доближава. Аз леко прибирам пердето и продължавам да ги гледам през по-малък процеп.
- Трябваше да те оставя ти да водиш.
- Аз нали ти казах, първата отбивка след моста, излизаме, и на първия разклон взимаме дясната.
- Защо не ми каза, като видя, че сбърках?
- Скъсах се да ти свиркам.
Младият запалва цигара.
- Какво ще правим сега?
- Само не ме питай какво ще правим сега! Видя какъв е пътя, да развъртим тия животни обратно ще ни отнеме половин час, ако не искаме да влезем в реката. А след половин час ще е вече късно.
- Какво предлагаш?
- Днес ти е ден да ме дразниш, а?
- Не, аз…
- Слушай ме само, слушай ме добре! Кротко, дръж се малко настрана, и тихо! Че всяка седмица ми пращат по един нов като тебе и ми е…
- Изви…
- Казах ли нещо?!
Младият се отдалечава и пуши енергично. Стои с гръб. След минута-две хвърля фаса в калта и се обръща. По-старият вече е отворил и разтоварва бутилки в двора. Налита ме страх и съвсем пускам пердето, но и някакво рационално чувство за справедливост се обажда и напъва да съм ги питал какво правят в двора ни и какви са тия работи. А то е ясно какви са – на всяка бутилка си пише „течен азот“ с големи бели букви. Решавам да звънна на мама.
