П: Лейла, защо не мога да съм лек като перце?

Л: Здравей, Петре! Всъщност МОЖЕШ! Но не трябва!*

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

* Спомни си какво се случи с Кейт Мос, спомни си защо изчезна Тони Мъглата и къде плаче Буба Скумрията.

„Ако бъде заловен, човек не може да издрънка тайните, в които не е посветен; нито упойващите вещества, нито мъчението, нито промиването на мозъка, нито безкрайното принудително безсъние могат да изтръгнат онова, което не му е известно… От тези съображения на нас ни съобщаваха само сведенията, които трябваше да знаем с тактическа цел.“

„Пъстърва се лови с ръце, като най-напред се спечели нейното доверие, а после се злоупотреби с него.“

Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“

Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“

И сатиричното лице на Радой: „Човек за човека е брат — разбра ли бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“

И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си…

И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“

© Илия Бешков

Herr Makarenko прелиства Георги Марков и се възхищава на Илия Бешков

Когато козленцето се наяде, вързах въженцето за нашийника му и исках да го водя както по-рано, но от гладуването то бе станало толкова питомно, че въженцето стана излишно: то хукна само след мене като кученце.

Хер Макаренко обича Даниел Дефо

М: Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме родени?

Л: Как защо? За да живеем! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

© NASA

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Изтръпнах! И аз бях страхотно брадясал. Без да губя миг купих бръснарски принадлежности и затичах към вкъщи. Намеренията ми бяха непоклатими. Сепнах се пред огледалото без да съм отрязал дори и косъм – спомних си, че имам още един проблем! Преди да мога се обръсна трябва да съм решил всичките си останали проблеми. Хукнах да ги решавам.

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“

Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.

Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да й помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.

Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.

- Ставай, Пенчо, дойдох.

Пенчо ще стане, ще си обуе чехлите, ще се почеше и ще излезе от спалнята. Ще разбере, че е дошъл нов ден и този ден е празник. Час по-късно ще е вече на поляната, точно до Централния Парк, където се случва всичко. Денят там вече отдавна е дошъл и космонавти се спускат с парашути, Магелан язди пони, котки се ближат. Пенчо ще кльофне една мека шапка на тиквата си, за да се пази от Слънцето и ще се усмихне – празник е. Днес е Празника на Сушата.

Пенчо ще се разходи сред хората, ще поздравява, ще размаха флагче, което ще му даде бившо гадже на жена му, после флагчето ще изчезне и ще стане боклук на другия край на града. Пенчо ще се отегчи и като изсъхне, колкото е прилично, ще се прибере. Котката ще го полази, Пенчо ще заспи. Тогава куклите ще се размърдат и ще го наобиколят. Ще зашепнат в ухите му страшни клетви, научени в Отвъдното и Отдолното. Пенчо ще почне да потъва, да се топи, да съхне още повече. Празник е. Куклите ще го нагазят с крака, както се пере килим, ще изцедят мръсното и мокрото от него. Дете ще го сложи в тетрадката си с хербарий. Като го питат „Какво листо е това?“, ще кима, защото не говори езика.

Ех, Пенчо, прочети една книга днес, убий врабче и остави мравките да смятат. И утре е ден, ако успееш.

В публикацията ни от 19 Август 2009 година вече ви предложихме кратка извадка от този любопитен сборник. Днес ви представяме нова, вече станала класическа шега. Тя ни разсмива, поставяйки под съмнение абсолютната стойност на всяко едно твърдение, чрез алюзия за ограниченото ни разбиране на собственото ни битие. Нейната универсалност я прави подходяща за почти всеки разговор. Намира се на страница 18.

Страница 18:

Твърдение:
- А е Б.

Отговор:
- Б, Б, колко па да е Б?

Опитайте и вие, приятели!

- Ех, да имаше тук една каса Johnnie, щех да се чувствам като на курорт! – въздъхнал Бай Ганьо Българина.
- Ех, да имаше тук една блондинка, щях да се чувствам като в Рая! – пожелал си Бай Ганьо Африканеца.
- Ако ми помогнете да избутаме оня камък до морето, ще ви дам и каса Johnnie и блондинка. – казал Бай Ганьо Американеца на другите двама. Те го изгледали с досада – „Тоя луд ли е?“ – и продължили да зяпат морето замечтано. Бай Ганьо Американеца се отдалечил.

- Имаш страхотен задник! – казал Бай Ганьо Африканеца на Бай Ганьо Българина.
- А мога ли да ти….?

Тази история зацикля, предвидима е и не струва. А Бай Ганьо Американеца се качил на яхтата си, където го чакала блондинка, каса уиски и други елементи от съвременния живот и отплувал. Тази история също зацикля и също е предвидима, но от нея скоро ще бъде направен сериал. А може и да е правен вече, защото съм го гледал.

Ако излезеш, рече той в типичния си стил, преди времето, в което пристигаш на работа, в случай, че би излязъл по времето, в което работата почва – значи всичко е наред. Защото аз отивам доста късно, примерно – работата почва в 9. Значи ако си излязъл в 9 си там в 9:30, обаче ти излизаш в 9:28 и всичко е наред.

Плеснах се по челото, осъзнавайки гениалността на моя приятел. Важното е да излезеш, преди времето, в което пристигаш на работа! Именно, подсмихна се Пердуто.

Предложената от Пердуто алтернатива на Принципа практически разширява границата на успиване до плюс безкрайност. Опитайте и вие, приятели!

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника „Два мозъка“ изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!

И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!