Бърнинг пиплз

С усърдие на торен бръмбар и ентусиазъм на охлюв, нашият герой работеше в завода вече единадесета година. Преди да постъпи на работа там, не работеше. Почиваше си, защото „почнеш ли да работиш, почивка няма“. Усмихваше се тогава и ту гризеше клечка, ту пушеше.

Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.

Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да й помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.

Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.

Ще дойде утрешният ден, ще почука Пенчо по челото и ще му каже:

- Ставай, Пенчо, дойдох.

Пенчо ще стане, ще си обуе чехлите, ще се почеше и ще излезе от спалнята. Ще разбере, че е дошъл нов ден и този ден е празник. Час по-късно ще е вече на поляната, точно до Централния Парк, където се случва всичко. Денят там вече отдавна е дошъл и космонавти се спускат с парашути, Магелан язди пони, котки се ближат. Пенчо ще кльофне една мека шапка на тиквата си, за да се пази от Слънцето и ще се усмихне – празник е. Днес е Празника на Сушата.

Пенчо ще се разходи сред хората, ще поздравява, ще размаха флагче, което ще му даде бившо гадже на жена му, после флагчето ще изчезне и ще стане боклук на другия край на града. Пенчо ще се отегчи и като изсъхне, колкото е прилично, ще се прибере. Котката ще го полази, Пенчо ще заспи. Тогава куклите ще се размърдат и ще го наобиколят. Ще зашепнат в ухите му страшни клетви, научени в Отвъдното и Отдолното. Пенчо ще почне да потъва, да се топи, да съхне още повече. Празник е. Куклите ще го нагазят с крака, както се пере килим, ще изцедят мръсното и мокрото от него. Дете ще го сложи в тетрадката си с хербарий. Като го питат „Какво листо е това?“, ще кима, защото не говори езика.

Ех, Пенчо, прочети една книга днес, убий врабче и остави мравките да смятат. И утре е ден, ако успееш.

Веднъж, докато подритвахме боклуци по улицата, с Пердуто намерихме малка прастара книжка с пожълтели страници и протрити кожени корици. Най-отпред пишеше с големи архаични букви: „Архитектура на шегата“, а отдолу с малко по-малки, но пак толкова архаични: „Правилните шеги в правилния момент“. Никъде не пишеше нито автор, нито издателство.

В публикацията ни от 19 Август 2009 година вече ви предложихме кратка извадка от този любопитен сборник. Днес ви представяме нова, вече станала класическа шега. Тя ни разсмива, поставяйки под съмнение абсолютната стойност на всяко едно твърдение, чрез алюзия за ограниченото ни разбиране на собственото ни битие. Нейната универсалност я прави подходяща за почти всеки разговор. Намира се на страница 18.

Страница 18:

Твърдение:
- А е Б.

Отговор:
- Б, Б, колко па да е Б?

Опитайте и вие, приятели!

Бай Ганьо Африканеца, Бай Ганьо Американеца и Бай Ганьо Българина попаднали на пустинен остров.

- Ех, да имаше тук една каса Johnnie, щех да се чувствам като на курорт! – въздъхнал Бай Ганьо Българина.
- Ех, да имаше тук една блондинка, щях да се чувствам като в Рая! – пожелал си Бай Ганьо Африканеца.
- Ако ми помогнете да избутаме оня камък до морето, ще ви дам и каса Johnnie и блондинка. – казал Бай Ганьо Американеца на другите двама. Те го изгледали с досада – „Тоя луд ли е?“ – и продължили да зяпат морето замечтано. Бай Ганьо Американеца се отдалечил.

- Имаш страхотен задник! – казал Бай Ганьо Африканеца на Бай Ганьо Българина.
- А мога ли да ти….?

Тази история зацикля, предвидима е и не струва. А Бай Ганьо Американеца се качил на яхтата си, където го чакала блондинка, каса уиски и други елементи от съвременния живот и отплувал. Тази история също зацикля и също е предвидима, но от нея скоро ще бъде направен сериал. А може и да е правен вече, защото съм го гледал.

Опитвам се, доколкото мога, да живея живота си простичко и подредено, без излишни усложнения. За съжаление се получава точно обратното. Веднъж взех да се оплаквам на някого в каква каша е започнал да се превръща животът ми. Както обикновено ми беше трудно да намеря точните думи, затова реших да му го начертая:
„Ей такова горе-долу, копеле“, чертаех аз. „Разбираш ли? Недей да настояваш… Кво викаш? Верно? Добре де, айде, айде да ходим…“

Разказах на моя приятел Пердуто за теорията ми за това в колко най-късно трябва да тръгва човек, за да избегне онази нервност при карането на автомобил сутрин – чувството, че закъсняваш. Той се съгласи с мен, но с известни условности.

Ако излезеш, рече той в типичния си стил, преди времето, в което пристигаш на работа, в случай, че би излязъл по времето, в което работата почва – значи всичко е наред. Защото аз отивам доста късно, примерно – работата почва в 9. Значи ако си излязъл в 9 си там в 9:30, обаче ти излизаш в 9:28 и всичко е наред.

Плеснах се по челото, осъзнавайки гениалността на моя приятел. Важното е да излезеш, преди времето, в което пристигаш на работа! Именно, подсмихна се Пердуто.

Предложената от Пердуто алтернатива на Принципа практически разширява границата на успиване до плюс безкрайност. Опитайте и вие, приятели!

Програмистът Джон страдаше от онази форма на депресия, която се проявява във вид на краен скептицизъм. С други думи – Джон се съмняваше във всичко и всички. Шефът му, Лендън, веднъж му направи забележка, заради липсата на ентусиазъм у него. Скоро след това Джон влезе в болница. Подложиха го на лечение с Антискепсис, нов продукт в експериментална фаза, за прилагането на който по тогавашните закони не се изискваше съгласие от пациента.

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника „Два мозъка“ изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.

Приятели, чувствали ли сте някога, че в тялото ви съжителстват две, а често и повече различни личности? Колко от вас не са имали проблеми с така наречения „двойнствен живот“? Не мечтаем ли твърде отдавна за пълноценно, щастливо, спокойно, изпълнено с положителни емоции съществуване? Колко пъти се прибираме вкъщи късно вечер, целуваме спящите си деца, жените си, докато пред очите ни натрапчиво се тресе плътният месест задник на колежката Ани от втория етаж?

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!

Една от големите ми мъки в живота е ставането сутрин за работа. Повярвайте ми, всеки божи ден за мен започва с нечовешко страдание. Години наред закъснявах за работа, понякога отвъд границите на етичното и това ми причиняваше известни угризения на съвестта (тва беше по времето, когато все още имах останала някаква такава).

И така съвсем естествено в мен се зароди Принципът за допустимата граница на успиване. Той гласи: „Важното е да излезеш преди началото на работното време!“ Т.е. ако работното ти време е от 9:30 и излезеш от къщи в 9:28, значи всичко е наред. На път си, съвестта ти е чиста. Опитайте и вие, приятели!