“Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят”, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

“Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…”

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

“Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.” Страстта вдигна паничката и близна малко вода. “Да имаш и малко мляко?”

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

“Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…”

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued

Известно време Ернесто опита да реши проблема сам. Две години не пазарува. Сади дървета по градинки, помогаше на стари и болни хора, даваше пари на просяците, без никакъв успех. Един ден Алберто, негов колега, му препоръча някаква специализирана в лечение на най-различни душевни противоречия клиника. Имал познат, на когото били помогнали, програмист, успешно излекуван от тежка форма на скептицизъм.

Предложението на лекарите беше колкото просто, толкова и гениално. Щяха да импланктират в мозъка на Ернесто микрочип, способен да доловя и анализира мисловните му импулси. Устройството щеше да прихваща всяка една егоистична мисъл и да го “наказва” за нея чрез токов удар право в хипоталамуса. Така, постепенно мозъкът на Ернесто, също като кучетата на Павлов едно време, щеше да се “самообучи” и да спре да генерира егоистични мисли.

Няколко часа след операцията Ернесто отвори очи и с мъка се опита да се изправи върху идеално чистото си легло някъде в сърцето на клиника “Два мозъка”. Срещу него седяха съпругата му и един висок, кльощав мъж в бяла престилка. Шушукаха си заговорнически, но млъкнаха веднага щом забелязаха, че шава.

- Добре дошъл – каза непознатият, скочи на крака и се приближи до него. – Поздравления!
- Скъпи! – жена му също стана.

Докторът, или който и да беше този човек, стисна ръката на Ернесто.

- Имам удоволствието да ви съобщя, че операцията мина успешно. Това е! Край! Никога повече гладолечение, билка турта и чувство за вина! От днес започва вашият нов живот!

Ернесто го погледна и се опита да каже нещо, но в този момент хиляди малки иглички се забиха в мозъка му. Лицето му се изкриви от болка.

- Докторе, какво става??
- Не се безпокойте, ще свикнете. Така ще бъде в началото.
- Но защо? Чакай, чакай малко… – Ернесто едва бе имал време да осъзнае кой е и къде се намира. – Не разбирам. Докторе… ааррггхх…
- Миличко, да се прибираме вкъщи.

Човекът в бяло стана от стола и се насочи към вратата. После спря, усмихна се и му намигна:
- Боли, а? Но нали това е идеята…

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника “Два мозъка” изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

- Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
- Не съм сигурен…
- Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
- Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
- Още мъничко. Сега?
- Ъъъъъъ… ъъъъ…
- Джон?
- ъъъ…
- Докторе, мисля, че сме готови.

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!