Бърнинг пиплз

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв.

- Имаш ли шах с големи фигури? – попита той.

Единственият шах, който някога бях имал беше един руски, бял, миниатюрен, с магнитни фигурки. С него играехме с брат ми, когато се возехме по самолети и кораби в безкрайните пътувания на родителите ни. Всъщност, бях учуден, че колегата ми играе шах.

- Как така големи? Колко големи? – От малък не бях играл на тази игра.
- Еми големи, истински, ей такива – посочи ми той.

За какво ли му беше този шах? Представих си как синът му се хвали на дъщеря ми: „А пък тати ме научи да рисувам с туш“, „тати ме научи да познавам часа“, „тати ме научи да играя шах“. През нощта бях сънувал как се губя в някакъв средновековен град. Аз бях на ред.

- Аха, аз помислих, че говориш за наистина големи…
- Не. Имам предвид съвсем обикновни…
- Как така обикновени?
- Не е важно. Забрави.

Не можех да му позволя да ме победи.

- Знаеш ли? Струва ми се, че Джордж има такъв шах.
- Кой Джордж?
- Няма значение. Забрави.

Колегата ми ме изгледа продължително. После стана и се запъти към кухнята.

- Предаваш ли се? – извиках след него.

© Albert Conus

Вървях по Мала Качевска, после завих по Магдолена и на ъгъла с Генерал Лаш ги видях – чакат на светофара две сенки.

- Влизаш ли?

Влизам.  Оказват се бюргери, всеки по седем точки.

- Още! – викам.

Цицореста дойка с кученце.  Добре.  Дотук седемнадесет.

- Дай още… – въздъхвам.  Да става каквото ще!

Анабаптист на колело.  По колко ли бяха тези?

- Двадесет и две, гориш!  Ако беше пеша – четири точки, но с колело е пет.

Шибани велосипедисти!!!

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Сервитьорката накичена с едри нанизи от миди танцуваше до нея върху бара, а барманът се беше зазяпал в извивките на корема й. Лили се нацупи от липсата на внимание и си свали горнището на банския, но това май на никого не направи впечатление. Смъкна босите си карака шумно от стола и затупурка по дървения под надолу към морето. Притича по горещия пясък и с плисък се метна с главата надолу в спокойната вода… половин секунда по-късно излезе покрита с водорасли и кисела физиономия, една медуза да има в морето и тя ще свърши в нейния бански. Свали си долнището с рязко движение и махна малката лепкава нахалница. Усети тишината настъпила по цялата плажна ивица, усети стотиците погледи впити в нея, вдигна глава и трескаво се опита да разбере причината за внезапното, вече нежелано внимание на всички върху нея. Мамка му! Опашката й се беше показала отзад, мамка му! В замръзналото удивление на тълпата, барманът прескочи с една ръка плота и се затича към нея по пясъка с нечовешка грация. По пътя натисна нещо около гърдите си и кожата му се разцепи, зелена и блестяща под августувското слънце. Лили беше щастлива, махна с опашчица и двамата заплуваха заедно към шамандурата.

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Парчето дишаща сланина лежеше до мен и се тресеше. Току що бяхме осъществили сексуален контакт: няколко минути бях пронизвал последователно със слузестия си шип трите му дупки, докато то квичеше и се гърчеше от удоволствие, а може би от болка, така и не се научих да различавам реакциите им.

Станах, избърсах се и набързо нахлузих дрехите си. Не исках да оставам и минута повече на това място. Оставих няколко купона за храна на шкафчето до нощната лампа и тръгнах към вратата. Розовото кюфте издаде някакъв звук, може би въздишка. Обърнах се и я погледнах. Лежеше на леглото, полупрозрачната й кожа трепереше едва доловимо. Израстъците й стърчаха безпомощно в четирите посоки на света. Разтресе се още веднъж в нова конвулсия и от едната от дупките й потече обилно количество слуз. Може би имах четири-пет часа до следващото състояние, а защо не и повече. Бях обещал на Уини да мина да я видя в спешното, а след това можеше да мина и през Сивия квартал, където напоследък работата вървеше доста добре. Наистина, клиентите бяха бедни, груби и недодялани, повечето миришеха на пот и евтин тютюн, но поне не бяха придирчиви и също като мен нямаха много време за губене.

По пътя имаше магазин за цветя. Истинските струваха цяло състояние, затова купих няколко хартиени. Уини щеше да се зарадва.

Може би жена ми е права, че ако продължавам с тези хапчета мозъкът ми съвсем ще стане на пюре от маниока. Може би психиатърът ми също е прав, че трябва да продължавам с терапията и да не се отказвам точно сега, когато съм стигнал толкова далеч. Може би наистина трябва да продължа да ги пия тези хапчета, да видим дали ще се оправя най-накрая, както той смята. Може и физиотерапевтката ми да е права, че трябва да продължавам да ходя на тренировки, независимо от последните два комоциума и премазаното ми коляно. Може би наистина съвсем ще стана на дроб ако ги спра, въпреки, че след втория комоциум паметта ми ужасно се влоши и даже веднъж се изгубих на същата улица, на която съм израсъл.

Може би наистина съм станал кожа и кости, както казва майка ми. Май трябва да се храня по-редовно, а не от дъжд на вятър, когато се сетя. Може би трябва да я послушам и за пиенето. Може би наистина не трябва да пия толкова. И да спра да излизам и да харча толкова пари по кръчми. Не е зле и със залаганията да взема да поспра.

Да, може би не всичко правя както трябва. Може би има и други начини да се живее, по-добри, по-смислени. Може би трябва да правя наобратното на всичко, което искам и да вярвам, че така е правилно. Може би наистина познавам онова момиче, въпреки, че бих се заклел, че я виждам за първи път. Може би заради хапчетата, а може би и заради комоциумите силуетът й се люшкаше пред очите ми, може би твърде издължен на фона на есенната вечер.

- Срещали ли сме се?
- Аз съм. Бална, Бална Зала… Не ме ли помниш? Ти влезе в мен веднъж…

На сутринта всичко беше по-различно. Първо капакът на леглото заяде и трябваше да излизам през аварийния изход. После ми звънна телефона, докато бях още по пижама и отговорих нелюбезно. А накрая усетих колко висок наем плащам всъщност, от две години вече. Имаше нужда от спешни мерки.

Обадих се на Доктора и го помолих да мине през нас по обяд, да поговорим. По начина по който ми потвърди, разбрах, че няма да дойде. Невъзмутимо се обадих на Роклите – две приятелки, които винаги се движат заедно и имат реноме на специалистки по извънредни ситуации – да създават и да решават. Те дойдоха веднага.

Сребърната рокля ме успокои да не се отчайвам – „То всичко си е било така, просто сега го забелязваш“. А Червената ме погали по косата и ми се усмихна еднозначително. Лека полека притесненията ми се разнесоха. Стана ми приятно. Скоро нещата изглеждаха различно, бях забравил за сутринта – Червената упоително ме галеше по устните и очите, а Сребърната ме поливаше с мляко. Отпуснах се и затворих съзнание.

На сутринта се събудих с някакво предусещане за мрак. Не можах да отворя леглото, а и през аварийния не можах да изляза, наложи се да изчегъртам дупка между две скари. Измъкнах се уморен и отслабнал, огледах се и видях, че са ми откраднали телефона. Мръсници!!!

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане.

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“