Станах, избърсах се и набързо нахлузих дрехите си. Не исках да оставам и минута повече на това място. Оставих няколко купона за храна на шкафчето до нощната лампа и тръгнах към вратата. Розовото кюфте издаде някакъв звук, може би въздишка. Обърнах се и я погледнах. Лежеше на леглото, полупрозрачната й кожа трепереше едва доловимо. Израстъците й стърчаха безпомощно в четирите посоки на света. Разтресе се още веднъж в нова конвулсия и от едната от дупките й потече обилно количество слуз. Може би имах четири-пет часа до следващото състояние, а защо не и повече. Бях обещал на Уини да мина да я видя в спешното, а след това можеше да мина и през Сивия квартал, където напоследък работата вървеше доста добре. Наистина, клиентите бяха бедни, груби и недодялани, повечето миришеха на пот и евтин тютюн, но поне не бяха придирчиви и също като мен нямаха много време за губене.

По пътя имаше магазин за цветя. Истинските струваха цяло състояние, затова купих няколко хартиени. Уини щеше да се зарадва.

Може би наистина съм станал кожа и кости, както казва майка ми. Май трябва да се храня по-редовно, а не от дъжд на вятър, когато се сетя. Може би трябва да я послушам и за пиенето. Може би наистина не трябва да пия толкова. И да спра да излизам и да харча толкова пари по кръчми. Не е зле и със залаганията да взема да поспра.

Да, може би не всичко правя както трябва. Може би има и други начини да се живее, по-добри, по-смислени. Може би трябва да правя наобратното на всичко, което искам и да вярвам, че така е правилно. Може би наистина познавам онова момиче, въпреки, че бих се заклел, че я виждам за първи път. Може би заради хапчетата, а може би и заради комоциумите силуетът й се люшкаше пред очите ми, може би твърде издължен на фона на есенната вечер.

- Срещали ли сме се?
- Аз съм. Бална, Бална Зала… Не ме ли помниш? Ти влезе в мен веднъж…

Обадих се на Доктора и го помолих да мине през нас по обяд, да поговорим. По начина по който ми потвърди, разбрах, че няма да дойде. Невъзмутимо се обадих на Роклите – две приятелки, които винаги се движат заедно и имат реноме на специалистки по извънредни ситуации – да създават и да решават. Те дойдоха веднага.

Сребърната рокля ме успокои да не се отчайвам – “То всичко си е било така, просто сега го забелязваш”. А Червената ме погали по косата и ми се усмихна еднозначително. Лека полека притесненията ми се разнесоха. Стана ми приятно. Скоро нещата изглеждаха различно, бях забравил за сутринта – Червената упоително ме галеше по устните и очите, а Сребърната ме поливаше с мляко. Отпуснах се и затворих съзнание.

На сутринта се събудих с някакво предусещане за мрак. Не можах да отворя леглото, а и през аварийния не можах да изляза, наложи се да изчегъртам дупка между две скари. Измъкнах се уморен и отслабнал, огледах се и видях, че са ми откраднали телефона. Мръсници!!!

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

“Е хайде, имаме работа да вършим.”

Николай ме погледна бавно и се усмихна. “Обичам, когато играта на роли те възбужда.”

- Басо, я ела тук сега. Я ми кажи, ама честно: Пердуто пуши ли марихуана?

Басо тъкмо в този момент отпивал от чая си, но се задавил и започнал да кашля. Въпреки това учудващо бързо се съвзел.

- Мари-каква?!? – попитал той с измъчена, изкривена от опитите си да сдържи кашлицата физиономия. Двамата с Рамзес се погледнали с израз на дълбоко недоумение.

Майката на Пердуто нищо не казала. Нацупила се, сипала си бързо един чай и излязла от кухнята. Тъкмо в тоя момент влязъл и самият Пердуто, измит и сресан. От лявата страна на главата му стърчал голям перчем.

- Какво става? – попитал той.

Приятелите му седяли на табуретките си и го гледали с невинни физиономии. Рамзи вдигнал рамене:

- Нищо. Ще тръгваме ли?

- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.

Поработим, точно така каза. После продължи:

- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…

Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.

- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам…  вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!

Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.

- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.

Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.

- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.

Уилфредо се строполи се на земята.

- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.

Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди, не мисля че никога не съм говорел местният език и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено, и затова спя до отдушниците на метрото от които лъха топлина.

Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.

Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни в които има нещо смътно и познато.

Вчера си запалих цигара за първи път – не мисля че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза щом вече има и машина за пушене на работното място.

Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи – предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си но само нещо като:
- Амуууууууу – излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
- Амгуу-уууу

Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.

Единственото което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.

Зарових лице в забравена от теб носна кърпичка. Спомних си горещите дни в които пиехме прясна отвара от калмари и се мажехме с рибя мас, преди да изпаднем в пълна забрава.

Макар че тогава си мислех че съм щастлив, сега знам, че никога няма да бъда.

Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.

Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?

- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.

Едно от тях, признавам доста стара идея, е „машината за пушене на работното място”. Разбира се, тя е огромна, най малко два или четири метра, тройно обезопасена, с много маркучи, съдове с разни течности, бутилки с газ, манометри, най-различни отделения за изсмукване, отвеждане и филтриране на дима, както и с внушителна 40 литрова стъклена бутилка с вода, през която минават мехурчетата. Машината е снабдена с колелца, което улеснява транспортирането й. Основен детайл е маската за пушене, която има вид на най-обикновен противогаз.

Има опция за светлинна и звукова сигнализация при запалване на филтъра.

С това изобретение бихте могли спокойно да пушите в офиса, без да пречите на останалите.