П: Лейла, защо не мога да съм лек като перце?

Л: Здравей, Петре! Всъщност МОЖЕШ! Но не трябва!*

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

* Спомни си какво се случи с Кейт Мос, спомни си защо изчезна Тони Мъглата и къде плаче Буба Скумрията.

Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“

Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“

И сатиричното лице на Радой: „Човек за човека е брат — разбра ли бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“

И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си…

И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“

© Илия Бешков

Herr Makarenko прелиства Георги Марков и се възхищава на Илия Бешков

Вела: Пуофесия космонавт. Да ловя дупки в планетата Майс.

Ники: Малкучник. За да пъскам улиците и да стават моки локи.

Ели: Искам да съм Ели. Затова защото не знам.

Аз: Искам да стана пилятел. Да имам много пилятели. Да лаботим заедно и да печелим много пали.

——-

(30 години по-късно)

Почти е сбъдната, детската ми мечта за лабота с много пилятели и пали.  Пили се пилим и палим заедно с Вела, Ники, Ели и множество. Но не лаботим. С положителност не лаботим.  Освен логопед в детската ни гадина е липсвал и УНГ за Дядо Колега.

Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.

Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.

© WNVEH

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“

Всеки ден аз и той сядахме на масата, аз гледах през прозореца безразлично. Последните петнайсет минути бяхме стояли така, напук, без да си говорим. Вече нямаше смисъл, щом най-накрая можех да го виждам – той знаеше, че няма какво повече да ми каже. Каква ирония е да си Ежедневието. Ако не те разбират – не те виждат, а когато те разберат – вече две думи не можете да си кажете, понеже е ясна същността ти, целта ти, душата ти, душата ми, да, и аз разбирах сега, това беше ГОЛЯМАТА ТАЙНА – да заема мястото му. Стана ми кофти, дори сивото сако не ме блазнеше вече сега, след като разбрах. Бях обречена да ставам всеки ден, с всеки един обикновен човек, да се чудим какво да облече, да ходя с него на работа, да си мисля с него къде да обядва днес, да пазарува. Звучеше ужасно, аз бях прозряла най-ужасната истина, бях в затвора на собственото си знание, не можех да изляза извън него и да правя нищо друго, вече не, не и след като знаех. Погледнах към Ежедневието. Преди се каваше Николай, беше човек и беше съседът от четвъртия етаж. Пиехме ракия всеки вторник и четвъртък, играехме кент купе на масата в кухнятa и си разказвахме мръсни истории. Откога беше и той облечен в този убийствен сив костюм? Защо не бях забелязала Промяната? Толкова ли съм себеобсебена? Явно да, щом още на третия въпрос стигнах до себе си.

Въздъхнах и изгасих цигарата.

„Е хайде, имаме работа да вършим.“

Николай ме погледна бавно и се усмихна. „Обичам, когато играта на роли те възбужда.“

Супер? Би било и дори беше за първите десетина години, после – дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…

Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.

Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни…
И тогава го осени идеята…

- Кой е този?!?!?! – тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:

- Аз съм Кололо… – Корпорациите слушаха внимателно.

Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият – петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…

Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:

- Пак ще муфтиш, а!!!

Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.