Роботите също пушат
Беше вече късно, когато Хулия се прибра от работа. Ярките летни звезди огряваха небето, щурците се бяха отдали на минимализъм под пейката на спирката, бездомно куче тънеше с четири лапи в блуса – романтика, та да си е.. майката! Каква невероятна вечер, си помисли тя. Отключи си, остави чадъра до шкафчето за обувки, събу се и предпазливо влезе. Запали лампата на “слабо”, за да има по-голям контрол над ситуацията. Върнън вече си беше “легнал” – беше оформил малко, мигащо на stand-by кубче, скромно подредило се до закачалката в спалнята й. Тя го доближи на пръсти и мило му прошепна:
- Върнън, прибрах се!
Върнън се стресна и се сглоби трескаво и сънено.
- Върнън! Ще се ожениш ли за мен?
Роботът не помръдна, не подмигна, само леко запуши – беше блокирал. Научните работници, разработващи изкуствен интелект така и не бяха схванали, че има моменти, когато е по-добре да си със слаби сетива, клепнала памет, разсеян. Така човек или робот може да избегне, т.е. да отложи до изчезване, не една трудна ситуация. Това обяснява защо Върнън само седеше кротко на полския килим, изпускаше дим и леко притракваше.
Следващите два часа Хулия прекара в събиране на багаж. Натовари колата, сложи колан на Върнън и отвори прозореца до него за да не й запотява стъклата. Потегли към Чили и по-точно към дома на Уилфредо, единственият човек, способен да обезразуми машина.
Задник
Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса. Терапевтът беше висок, кльощав човек, който говореше бавно, премисляйки внимателно всяка своя дума. Още в началото го попита върху кой проблем предпочита да започнат работа.
- Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв – оплака се Уилфредо.
- Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
- Върху какво? – Уилфредо отново беше махмурлия.
- Да не се чувствате като… хмм… задник.
- Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
- В нашата… хмм… област – прекъсна го, но учтиво психологът – е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
- Добре тогава.
Поработим, точно така каза. После продължи:
- Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
- Ами различно. Не знам… Може би 3? – Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. – 10? 4! 8?
- Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…
Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.
- Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
- Хмм… – каза специалистът – ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
- Екстра, да ги обобщим. – Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
- Ще ви кажа аз как го усещам… вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
- Е, може би погледнато отстрани…
- Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
- Но аз нямах намерение да отричам…
- Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
- Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
- Има, има… Задник!
Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.
- Зад-ник! – дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.
Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.
- Ах, ти долен мошеник! – тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.
Уилфредо се строполи се на земята.
- Ще се видим в съда… задник… – каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.
Нови случаи на домашен скептицизъм
Сутринта се събудих със спомена за някаква караница. Хулия ми се караше за нещо, а аз закривах главата си с възглавницата, за да не я слушам.
Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика й е подсказал идеята.
Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори – не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.
Върнън
Уилфредо хич не обичаше да дава обяснение на Хулия къде излиза толкова често. В началото все имаше уж някакъв повод във фирмата, я работа, я заседание, я рожден ден, я покер, я мач на отбора по крикит, но дойде време, в което изобщо спря да я осведомява.
Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.
Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?
- Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.
Миналото на Хулия
Хулия най-сетне се съгласи да иде на психоаналитик:
- Разкажете ми малко за миналото си?
- Хехе… Еми аз го изтрих.
