Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост. Спирам да поема дъх.

Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.

Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи,  за да не виждам снежинките пред тях.

(следва продължение)

1 КОМЕНТАР

КОМЕНТИРАЙ