Мануш взима всичко

Танцувах с цялото си сърце. Въртях се в кръг, правех движения с ръце, подскачах, прикляках, падах назад, хвърлях се на колене, крещях…

Танцувах с цялото си сърце. Въртях се в кръг, правех движения с ръце, подскачах, прикляках, падах назад, хвърлях се на колене, крещях. За първи път се чувствах щастлив. Тогава не знаех, че на другата сутрин ще съм загубил всичко, което имах.

Пеех заедно с гласа на Пророка за ръце, които се издигат нагоре, за магии, отблъскващи вълците, за обещанията на влюбените и за всичко, на което ни учеше.

А на другата сутрин вече нямах любов, близки и приятели – бях свободен.

Нови случаи на домашен скептицизъм

Сутринта се събудих със спомена за някаква караница. Хулия ми се караше за нещо, а аз закривах главата си с възглавницата, за да не я слушам…

Сутринта се събудих със спомена за някаква караница. Хулия ми се караше за нещо, а аз закривах главата си с възглавницата, за да не я слушам.

Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика й е подсказал идеята.

Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори – не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.

Лечение на скептицизъм

Програмистът Джон страдаше от онази форма на депресия, която се проявява във вид на краен скептицизъм. С други думи – Джон се съмняваше във всичко и всички…

Програмистът Джон страдаше от онази форма на депресия, която се проявява във вид на краен скептицизъм. С други думи – Джон се съмняваше във всичко и всички. Шефът му, Лендън, веднъж му направи забележка, заради липсата на ентусиазъм у него. Скоро след това Джон влезе в болница. Подложиха го на лечение с Антискепсис, нов продукт в експериментална фаза, за прилагането на който по тогавашните закони не се изискваше съгласие от пациента.

За съжаление лечението не даде очаквания резултат и Джон беше доста скептичен, че някой изобщо би могъл да му помогне. Тогава от клиника „Два мозъка“ изпратиха мозъчен експерт, който имаше известни успехи в лечението на подобни случаи.

Операцията започна. Сестрата подаваше различни повече или по-малко подходящи инструменти на лекаря, докато той разделяше мозъка му на части. Дежурният лекар през цялото време разпитваше Джон:

– Как се чувствате? Изпитвате ли все още съмнения?
– Не съм сигурен…
– Ако обичате, още малко докторе. Как е сега?
– Хм… Ами… Като че ли е по-добре… Дали да не спрем?
– Още мъничко. Сега?
– Ъъъъъъ… ъъъъ…
– Джон?
– ъъъ…
– Докторе, мисля, че сме готови.

Клиника за разделяне на мозъци „Два мозъка“

Чувствали ли сте някога, че в тялото ви съжителстват две, а често и повече различни личности?

Приятели, чувствали ли сте някога, че в тялото ви съжителстват две, а често и повече различни личности? Колко от вас не са имали проблеми с така наречения „двойнствен живот“? Не мечтаем ли твърде отдавна за пълноценно, щастливо, спокойно, изпълнено с положителни емоции съществуване? Колко пъти се прибираме вкъщи късно вечер, целуваме спящите си деца, жените си, докато пред очите ни натрапчиво се тресе плътният месест задник на колежката Ани от втория етаж?

Колко пъти сме си мислили, че нещо не е наред с животите ни? Колко често ни се е струвало, че не живеем по начина, по който би трябвало да живеем, че не сме достатъчно свободни, че заслужаваме нещо повече? Колко пъти бремето на отговорностите ни възспира да бъдем такива, каквито чувстваме, че сме в действителност?

Колко пъти сме искали просто да направим света малко по-красив и поносим? А какво получаваме в замяна? Чувство за вина, копнеж, разсеяност, дисконфорт.

Лоша работа, нали? Но ние имаме една добра новина за вас! Ние можем да ви помогнем! Добре дошли в специализираната клиника за мозъчни интервенции ”Два мозъка”. Една от многото, ще кажете. Грешите, приятели! Ние не пропагандираме профилактиката, нито предлагаме чудотворно лечение на всичките ви ужасни мозъчни заболявания. Ние просто ще ви помогнем да живеете в хармония с тях, да извличате максимума от всеки миг, от всякa еднa вашa раздвоенa или разтроенa част.

При нас (срещу дискретна сума) мозъкът ви може да бъде разделен на две или повече части, които ще могат да функционират независимо една от друга. Така вие ще можете да използвате по един отделен мозък във всяка една отделна сфера на ежедневието си. С единия бихте могли да понасяте безграничната монотонност на битието в офиса, с другата да бъдете винаги свеж и усмихнат вкъщи, а с трета да бъдете вечният купонджия на фирменото парти. Но това са само примери, приятели. Възможностите са безкрайни.

С разделени мозъци – никога повече гузна съвест! И запомнете, най-важното е да няма връзка между тях!

Кодексианците

Съществуват във фирмената митология най-различни същества. Някои от тях са зли, други добри, а трети са ту добри, ту зли…

Съществуват във фирмената митология най-различни същества. Някои от тях са зли, други добри, а трети са ту добри, ту зли. От известно време забелязах, че сутрин полагащият ни се буркан с мед в кухнята е почти празен. На етажа сме 12 души. Кажете ми, колко мед може да изяде един човек на ден? Очевидно ставаше въпрос за същество, което много обича мед.

Споделих с колегата от съседното бюро и той потвърди впечатленията ми. Потвърди ги и офис мениджърката ни и чистачката. Известно време безуспешно се опитвахме да следим кой влиза и излиза. Нищо.

Усъмнихме се в Хорхе. Някой го видял да гребе с лъжицата и да лапа направо от буркана. Изпратихме му предупреждение по мейла, че тоя мед е за всички, да лапа, но с мярка. Той, разбира се, отрече, обиди се и демонстративно спря да ползва кухнята.

Изненадващо нещата продължиха все по същия начин. Всяка сутрин отивам в кухнята и оп – няма мед. Решихме да се оплачем на по-висша инстанция и отидохме при Лендън, шефът ни. Той е известен шегаджия и предположи, че някакви странни същества, наречени кодексианци излизат нощем от фирмените отчети гладни за още цифри и изсмукват меда, по същия начин, по който чрез договорите си ние изсмукваме парите на клиентите ни.

Обяснението му не ни задоволи, тъй като договорите на фирмата, годишните отчети и системата за определяне на заплатите и бонусите бяха нещо далечно и нереално, практически непознаваемо за нас, а медът ни се полагаше уж, за чая сутрин.

Представата на Лендън за кодексианците
© Albert Conus

Лендън видя, че не си тръгваме, извади един лист и ни нарисува как си го представя.

– Йохан, разлепи това по всички етажи. Нека ако някой види това същество незабавно да го задържи и доведе при мен.
Йохан взе листа и всички тръгнахме. Нямаше какво повече да търсим при Лендън.

Духът

Снощи духът на едно момиче, което изоставих преди години без конкретна причина се завърна от забвението, за да ми поиска сметка. Клета и безпомощна приживе, тя дойде разярена, като жадуващ за отмъщение жесток, неумолим и зъл войн…

Снощи духът на едно момиче, което изоставих преди години без конкретна причина се завърна от забвението, за да ми поиска сметка. Клета и безпомощна приживе, тя дойде разярена, като жадуващ за отмъщение жесток, неумолим и зъл войн.

Треперех от страх вкъщи. Затворих всички прозорци и запалих всички лампи, но беше неизбежно – рано или късно тя щеше да ме намери. Знаех, че върлува навън сред виелиците, виждах как мете снега от покривите на къщите с воалите си и наднича през прозорците. Внезапно лампите угаснаха, а прозорците се отвориха с трясък. Вледених се от ужас.

Тя стоеше срещу мен и ме гледаше със сивите си ледени очи. Хвърлих се на земята и започнах да крещя и да се моля. Усетих студените й ръце да пролазват по тялото ми и чух далечен призрачен плач. „Защо ме изостави? Кажи ми. Защо?“. Прииска ми се този момент да продължи вечно.

Без думи

Чаках те цяла нощ, след като свърших водката слушах радио, после направих скандал на съседа. Когато ми попремина забелязах, че това е непознат…

Чаках те цяла нощ, след като свърших водката слушах радио, после направих скандал на съседа. Когато ми попремина забелязах, че това е непознат. Заопитвах да го очистя от следите, които оставях по него – гадна лепкава слуз, достойна за евтин филм на ужасите.

Зарових лице в забравена от теб носна кърпичка. Спомних си горещите дни в които пиехме прясна отвара от калмари и се мажехме с рибя мас, преди да изпаднем в пълна забрава.

Макар че тогава си мислех че съм щастлив, сега знам, че никога няма да бъда.

Тишърта на Мануш

Пророкът се приближи до множеството и махна с ръка…

Пророкът се приближи до множеството и махна с ръка. Бавно нагласи микрофона.
– Народе на Brazil… Братя и сестри… – започна речта си той.
„Каквото и да ви приказвам – не ми вярвайте“ – пишеше на тениската му.

Върнън

Уилфредо хич не обичаше да дава обяснение на Хулия къде излиза толкова често. В началото все имаше уж някакъв повод във фирмата, я работа, я заседание…

Уилфредо хич не обичаше да дава обяснение на Хулия къде излиза толкова често. В началото все имаше уж някакъв повод във фирмата, я работа, я заседание, я рожден ден, я покер, я мач на отбора по крикит, но дойде време, в което изобщо спря да я осведомява.

Хулия пък се шегуваше с него, че ще си намери любовник и накрая съвсем не на шега си купи онзи робот. Нарече го Върнън, на името на някакъв тип от сериалите. Сглоби го съвсем сама. Нощ след нощ разглеждаше схемите, занимаваше се и Уилфредо беше доволен. Дори започна да й купува разни допълнителни приставки и аксесоари за робота, за да не секва интересът й. Изобщо не го интересуваше какво правят роботът и Хулия, докато го няма.

Една вечер се прибра късно и вкъщи беше тихо. Съблече се безшумно и се промъкна в леглото. Протегна ръка да докосне Хулия, но вместо меката плът усети студенината на метала. Тогава Хулия запали лампата. По дяволите, хич не изглеждаше зле в тия тъмни очила и този шлифер, каква беше тази изненада?

– Давай Върнън! Убий го! – изкрещя тя.

Наводнения

Тази нощ сънувах как почти от всяка тръба вкъщи тече вода…

Тази нощ сънувах как почти от всяка тръба вкъщи тече вода.
После сънувах как морето влиза през прозореца.
После сънувах, че тавана ни е море.
После сънувах, че всяка риба е всъщност аквариум, от който тече вода.