Приземни

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението…

Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам – в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

– По-късно, по-късно, колко по-късно – изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

– Пак е пиян, нали? – казва ми тя.
– Не – казвам.
– Пердуто, кога ще пораснеш? – тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.

2 коментара към “Приземни”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *