Нова надежда за човечеството

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета…

Екипът на Бърнинг пипъл има удоволствието да ви съобщи, че след безсънна нощ наши сътрудници успяха да дезактивират отвратителните въртящи се кръгчета, които от известно време обикалят и тормозят интернет потребителите от цял свят, причинявайки им гадене, сърбеж и мъчително безпокойство.

Моля, мийте си често ръцете и не кликайте върху картинката, докато тестовете ни не приключат и заразата не бъде напълно елиминирана.

Уини

Парчето дишаща сланина лежеше до мен и се тресеше. Току що бяхме осъществили сексуален контакт: няколко минути бях пронизвал последователно със слузестия си шип трите му дупки, докато то квичеше и се гърчеше от удоволствие…

Парчето дишаща сланина лежеше до мен и се тресеше. Току що бяхме осъществили сексуален контакт: няколко минути бях пронизвал последователно със слузестия си шип трите му дупки, докато то квичеше и се гърчеше от удоволствие, а може би от болка, така и не се научих да различавам реакциите им.

Станах, избърсах се и набързо нахлузих дрехите си. Не исках да оставам и минута повече на това място. Оставих няколко купона за храна на шкафчето до нощната лампа и тръгнах към вратата. Розовото кюфте издаде някакъв звук, може би въздишка. Обърнах се и я погледнах. Лежеше на леглото, полупрозрачната й кожа трепереше едва доловимо. Израстъците й стърчаха безпомощно в четирите посоки на света. Разтресе се още веднъж в нова конвулсия и от едната от дупките й потече обилно количество слуз. Може би имах четири-пет часа до следващото състояние, а защо не и повече. Бях обещал на Уини да мина да я видя в спешното, а след това можеше да мина и през Сивия квартал, където напоследък работата вървеше доста добре. Наистина, клиентите бяха бедни, груби и недодялани, повечето миришеха на пот и евтин тютюн, но поне не бяха придирчиви и също като мен нямаха много време за губене.

По пътя имаше магазин за цветя. Истинските струваха цяло състояние, затова купих няколко хартиени. Уини щеше да се зарадва.

И аз те обичам…

Наши симпатизанти ни докладваха, че от снощи по витрините на целия свят е започнала подмяната на старите с новите модели манекени…

Наши симпатизанти ни докладваха, че от снощи по витрините на целия свят е започнала подмяната на старите с новите модели манекени. Поетапно ще бъдат подменени първо женските, а след това и мъжките модели.

I love you too...
© Perdutto

Трудностите при Секскса

С. тихо слизаше по витите стълби надолу под паважа. Килимът покорно потъваше под китайските й кецове, предал се пред впечатляващото й тегло, а отзад Ганчо, най-добрият приятел на С., се опитваше да пази разновесие…

С. тихо слизаше по витите стълби надолу под паважа. Килимът покорно потъваше под китайските й кецове, предал се пред впечатляващото й тегло, а отзад Ганчо, най-добрият приятел на С., се опитваше да пази разновесие. Беше трудна задача, С. го беше мъкнала по магазините половин година (или поне така му се струваше) и очите му сълзяха от стискане на зъби при всяка стъпка. С. невъзмутимо продължаваше да философства надолу по стълбите: „Ще видиш бе, остави ме на мира, всичко ли трябва да ти обяснявам? Изненада е! Всъщност не е изненада, изчакай две минути и ще видиш! Всъщност ще видиш ако ти покажа, хаха! А ти си мислеше, че току-така ще ти покажа…“

С. каканижеше женски неща, които смяташе за интересни, а на Ганчо краката застрашително се огъваха. Накрая С. се спря в дъното на стълбището, Ганчо прилично огледа всички стълби, които трябваше да качи на връщане и разумно реши да я остави тя сама да се пъха по коридорите, а пък той да си спести тези оставащи четири стъпала за слизане. Отпусна се с доволно пухтене на стената и се загледа в изчезващата зад ъгъла С. Прошепна си доволен „Дано се забави.“ След точно две секунди от това блаженство Ганчо се стресна и подскочи леко. С. се връщаше и беше тихо бясна, познаваше походката й, вече десет години се учеше да й разбира настроенията по походката.

„Как така няма нищо за Секскса? Казаха, че ще са тук! Трябва да са тук!“
„Извинете, кой трябва да ги е оставил?“ – боязливо момиче се беше свило пред свещения гняв на С.
„Как кой? Не ми викай „КОЙ“! Скаре трябваше!“
„Ъ, тук нямаме такъв. Пробвайте съседното заведение, мениджърите ни имат еднакви имена, хората често се бъркат“.

С. се врътна и я загледа злобно в очите, тая за коя я вземаше?

„А съседното заведение също ли се казва „Овкусители“?
„Ъ, всъщност не.“ – каза още по-притеснена девойката.
„Тогава мълчи!“

С. махна величествено с ръка и извади интергалактическия колектор, натисна някакви бутони и зачака отговор, след няколко кратки мига трясна колектора в земята: „Затвори ми нещастника! Всички сте свине!“ – врътна се и излетя нагоре по стълбите.

Ганчо с мъка се отдели от стената, сега С. щеше да намери Скаре и да го разчлени, а Ганчо трябваше после да го събира и да залепи парчетата в първите два часа, че после почваха да намирисват и хората се оплакваха, че не функционират така добре след лепенето. Въздъхна и изкачи още едно стъпало, наистина понякога не си струваше да се прави на най-добър приятел на С. дори ако така придобиваше извънредни права върху дупето й. А на Скаре лошо му се пишеше.

Шумът на вселената

Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева…

Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева.

Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.

– Никакво уважение – промълвиха – не ги бихме достатъчно, като бяха малки.

Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа – козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.

Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления – дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли – а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.

– Здравей!
– Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.

Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.

– Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
– Ееее, еми че кръчмаря дава.
– Аааа, добре.
– Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
– Ама?
– Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
– Колко искаш Бай Коце?
– Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… – и се замисли… – И сега ако ми купиш едно…

Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.

Божи заповеди

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него…

(по истински случай)

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него. Заради Чочо. Директорката тогава успокои майка му. Успокоява я в още няколко по-късни моменти, но от едно време натам се отказа. Майка му онагля и започна да се оплаква на всички, не само на директорката, необезпокоявана. Беше се научила да го прави с прилична достоверност:

– Вижте го само! Защо бе, Николай, защо? Какво ти направи Чочко този път? Не стига ли дето вчера му наряза молива, ами и днес трябваше да го гризеш по ухото? Какво да правя с теб, мамо, кажи ми! Кога ще мога да изляза с теб на улицата без да се срамя?!

Хората надаваха ухо, зализваха око и правеха загрижени физиономии на съвестни граждани. Някои даже обръщаха глава да ги видят. В такива случаи майката на Николай пускаше и по някоя романтична сълза по меките си бузи. От солидарност някои граждани дърпаха ушите на Николай.

Но всичко това беше минало. За него това бяха само спомени, появили се в стаята, докато се взира в пламъчетата на свещите, наредени пред снимката на Чочо. А наоколо, макар и странно, не беше тихо – от долния етаж се чуваше радостната песен на майка му – преди седмица Чочо склони и се ожени за нея. Сега тримата бяха на меден месец в малка вила в Алпите.

Четвъртък, 12ти

Преди не бях суеверен, но сега вече съм.
Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите…

Преди не бях суеверен, но сега вече съм.

Сутринта всичко изглеждаше съвсем нормално. Пих кафе, отрязах си една филия, намазах я с масло, изядох я. После отидох на работа, но на обяд започнаха странностите. Първо Доротеа ми се обади, че трябвало спешно да се оженим. Слава богу бях закусил, та се съгласих да го направим набързо в обедната почивка.

Нямаше време за църква, затова се венчахме на моста над езерото, дето е до офиса. Свидетели ни бяха една миризливка, две попови лъжички и няколко отровени риби.

– Ако някой има нещо да каже срещу този брак, нека го каже сега! – извиках над езерото. Никоя от рибите не се обади.

Случаен минувач се обърна към нас:
– За първи път ли се жените?
– Разбира се – отговорих му.

Тръгнахме към ресторанта, за да го полеем, но по пътя срещнахме един тип, който изглежда познаваше Доротеа, тъй като я извика по име. Подхванаха някакъв разговор, а аз се отдалечих порядъчно, за да не ги чувам. След малко тя дойде и каза:

– Никога през живота си не съм виждала този човек.
– Но той знаеше името ти.
– Странно е, но наистина не го познавам.
– Но ти говори с него.
– Разговорът беше на общи теми.

В ресторанта тъкмо поръчахме бутилка вино, когато от съседната маса едно момиче стана и се провикна:

– Алберто! Този път няма да се измъкнеш!
– Срещали ли сме се преди? – попитах я изненадан.
– Та ние сме женени, не помниш ли? Оженихме преди шест години!
– Съжалявам, бъркате ме с някого – отвърнах убедено.

Момичето се приближи до мен и ми удари звучен шамар. Изглеждаше доста разстроена и донякъде я разбирах. Доротеа също стана и ме зашлеви. Донякъде разбирах и нея, затова не реагирах. След като бяха успели хубавичко да ми развалят настроението, двете се целунаха, облякоха се и излязоха.

Реших да се прибера в офиса, въпреки, че имах цяла бутилка вино за изпиване. В този момент обаче влезе някакъв непознат човек и изкрещя още от вратата:

– Албертооооо! Приятелю!

За първи път през живота си виждах този човек. Той обаче седна при мен и свойски ме потупа по рамото.

– Как си, друже?
– Настоящата ми жена току що избяга с бившата ми.

Разговорът потръгна от само себе си. Приказвахме на общи теми и съм убеден, че успях да го заблудя, че съм този, за когото ме мислеше.

Красиви

Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше…

Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният й вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше. Подръпна надолу едната си буза и се вгледа в разкрилата се червена плът зад долния клепач. Там течеше дневният й хорскоп. „Ще си мислите, че всичко ще се оправи, но няма да стане“, прочете тя наум, пусна бузата си и клепачът й се прибра обратно с шляпване. Е, и днес нямаше да спечели от лотарията, нищо, имаше цяла вечност на разположение. Почеса се сънено по ръката и се сети: Беше 31 октомври! Както се почесваше по китката напипа скрития бутон и притисна пръст леко в него – кожата й се раздели сякаш бяха прокарали хирургическо ножче и отдолу, блестящо и смарагдово, истинското й покритие се показа. Изрита досадната бежова обвивка, която носеше през всички остнали дни и разроши цикламената си коса. Жълтите й остри зъбки проблеснаха. Беше Хелоуин, денят, в който Лили беше себе си и даже на повечето карнавали взимаше награда за успешен костюм, колко мило, награда, че изглежда добре като себе си, но за другите това не беше контекста, разбира се.