не ви е срам!

колегата ми хърка.
затова не усетих кога дойдоха празниците…

колегата ми хърка.
затова не усетих кога дойдоха празниците.
мирише на меча пот –
моята.
отвън деца са запалили елхата.
нека! да се стоплят и те малко!
поглеждам под лява вежда – мъгливо е.
харесва ми, отварям и второ, трето око –
празници!
весели празници!!!
а на мен ми развалихте летаргията,
не ви е срам!

Без милост

Животното гледа през мен и си мисли как да ме заобиколи. А аз го гледам право в благите очи и леко клатя ръка, тая дето ми е свободна в момента. Прибирам я в юмрук и му го показвам…

Животното гледа през мен и си мисли как да ме заобиколи. А аз го гледам право в благите очи и леко клатя ръка, тая дето ми е свободна в момента. Прибирам я в юмрук и му го показвам:

– Виждаш ли? Виждаш ли какво те чака?

То примлясква и продължава да гледа. Пристъпя една крачка напред – нестабилно, но уверено. Опитвам се да го запаля с поглед. Междувременно мервам как на балкона се показва майка ми, понечва да ме извика, но вижда каква е ситуацията и се прибира. След малко пак се показва, този път с маркуч в ръка. Полива и двама ни с тонове вряла вода, от която ми се обелва кожата на три места и дъвката ми се пресича в устата, но при все това не отстъпвам позиция. Животното също затвърждава намеренията си – прави още една крачка. Вече сме на метър едно от друго, душим се и си пръхтим в лицата. Майка ми разочарована се прибира.

– Още една крачка и край с тебе! – му просъсквам. То се отръсква и навсякъде се разлитат косми, слюнки и парчета изгоряла козина. „Прилага тактиката на отвратителността“, помисли си Щирлиц и ми сподели. Няма да се дам. За тези рози се е грижил дядо ми, после чичо ми и баща ми, а напоследък ние с брат ми ги поехме. Тук съм от сутринта и бога ми, няма да позволя на това отвратително животно да се качи на тротоара и да си откъсне една. Просто няма шанс, никакъв.

Обяд в Ла Палма

Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли – последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска…

Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли – последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска. Таванът е боядисан в ярки цветове, а вентилаторите са оранжеви. Няколко рисунки на умиращия Фидел в неудобни пози, томбола за 50 инчов телевизор, различни, доста детски стенописи – макар че това би могло и да бъде някакъв стил… Хавана и полу-гола мацка разхождаща се по Малекон, Селия Круз, Пепе Толито и други звезди от близкото бъдеще. Но най-хубавото (след храната), без съмнение са хората. Или може би комбинацията…

Днес отидохме случайно, шефът ни пусна, в опит да се пошегува с нас, а ние щедро решихме, че наистина не ни пука. Още няколко пъти през деня пробвахме тази стратегия и сега, доста късно през нощта я оценявам като печеливша.

Прекършен старец се приближава към джу-бокса и бута прокъсано песо в светещия куб. Ето някои от песните, които чухме докато дъвчехме вкусните си обеди:

Един пластмасов мъж,
Една пластмасова жена,
Пластмасова двойка,
живееща пластмасов живот…

А после:

Носеше очила,
за да крие погледа си,

Ходеше с ръце в джобовете,
за да крие ножа си,

Имаше златен зъб,
за да блести, когато се усмихне…

По-нататък нещата за този със златния зъб сериозно се объркват и в крайна сметка той умира…

Старецът слуша съсредоточено и отпива от кафето си. Само трептяща жила, някъде в горната част на лицето издава вълнението му. Опитвам се да си представя с какво свързва тези песни, но не успявам.

Едно важно откритие

Синьо сияние се носеше с тихо жужене над главите на работещите. Отнякъде прелетяха две зелени нетърпеливки и замигаха над кравите, за които бяха предназначени…

Синьо сияние се носеше с тихо жужене над главите на работещите. Отнякъде прелетяха две зелени нетърпеливки и замигаха над кравите, за които бяха предназначени. Във водораслите на близката планина се размърдаха нележащи и се ослушаха нетърпеливо. Денят привършваше в Долината на Смъртта. Лили седеше на тревата и очакваше ЗАПОЧВАНЕТО. От далече прозвуча глас на стар мариачи и под напевните му спомени за знойни жени тялото Й се изви, ръцете Й се плъзнаха като змийски език нагоре започнаха да се въртят, роклята Й с хиляди дипли се засука около краката и токовете се впиха дълбоко в пръстта, докато удариха на камък и подхвръкнаха искри. Танцът започна. Отнякъде тихо припълзяха още трима мариачи и се включиха в ритъма, високо и тъжно се разнасяха мъките им по техните далечни загубени любими, убити от нощния танц, докато те бяха пощадени, за да могат да изпитват мъката вечно. Нагоре и нагоре се носеха ръцете на ТАНЦЬОРКАТА, отново и отново се забиваха токовете Й в меката земя. С дълбока въздишка пръстта се разцепи и погълна заобикалящата гора и езерото край нея, едно след друго падаха в бездната съществата вкочанени от ужас, само ТЯ танцуваше сякаш във въздуха, а мариачите пееха след нея и ритмичните им удари по краката се заплитаха в ритъма на токовете Й, скоро всички щяха да умрат отново, за да се родят пак утре.

Когато всичко свърши ТАНЦЬОРКАТА се срути на земята и заспа. Лили осъзна, че е било само сън. Трябва да запомни за другия път, никаква трева преди фламенко концерти.

П.С. Посветено на представянето на Исабел Байон в Зала едно миналия четвъртък…

Зимни забави

Двата ангела спряха на височина 4000 метра да позатегнат парашутите и след това продължиха спускането. Беше студен ден, снежен, градчето изглеждаше леко заспало и красиво…

Двата ангела спряха на височина 4000 метра да позатегнат парашутите и след това продължиха спускането. Беше студен ден, снежен, градчето изглеждаше леко заспало и красиво. Прицелиха се в църковния двор.

Парашутът на първия се оплете в кръста на камбанарията. Богомолците веднага го надушиха и почнаха да го сочат с ръкавици и да викат „Чудо! Чудо!“. Скупчиха се отвсякъде да го гледат, мигайки на падащия сняг. Вторият успя благополучно да се приземи в малкия гробищен парк зад църквата. Отмагьоса парашута си в глухарче, извади от широкия си ръкав огромен ангелски ключ, вкара го ключалката на портата на двора и го счупи. Невидим, застана в сянката на един бряст и зачака.

Свещеникът излезе да види какво е чудо станало, позна висящия ангел, скара му се, че му разваля службата и разгони боголмците. Те покорно си тръгнаха, говорейки си възбудени за чудото.

Първият стигнал портата понечи да я отвори с добро, но не успя. Понапъна я, повика помощ, но отново без успех. Някой се сети, че сигурно е заключена. Пратиха едно детенце да викне свещеника. Той дойде неохотно. Лицето му беше червено от свещен гняв, а откъм брадата му се чуваха непристойни думи. Опита да вкара ключа в замръзналата ключалка, но ключът не влезе. Видя парчето вътре, опита да го избута с жезъла си, заплаши с молитви, после с клетви, но проклетото парче така и не излизаше. Мнозинството се развълнува.

Ангелът от двора намигна на оня горе. Захилиха се. В двора свещеникът се чудеше какво да измисли под нарастващото неодобрение на събралите се. Реши да пробва с груба сила, върза портата с въже и призова хората да дърпат. Тежката врата не помръдна, но в двора определено замириса на гняв. Не мина много време и очакваното се случи – няколко мъжаги наобградиха свещеника, девойка сплете примка от въжето и не след дълго, дебелото тяло на наместника божи се заклати под клоните на същия този бряст, където стоеше ангелът. Портата зейна като по чудо и хората с чиста съвест се отправиха към каруците си, спрени оттатък оградата. Ангелът от камбанарията скочи при другия:

– Отне им четири часа! Тези са от сериозно набожните!
– Може да са просто търпеливи.
– Или малоумни?!
– Има ли значение?! Хайде да покараме кънки на езерото, омръзна ми да стоя на едно място.

На сутринта няколко деца казаха, че вчера са карали кънки с два ангела.  След няколко шамара и те и родителите им забравиха тази история и животът в градчето продължи спокойно.

Издухване

Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове?

Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове? Поплаках си, а после обичайното – станах, сипах си прилична доза уиски, пуснах си музика, проверих си всички възможни имейли и акаунти, логнах се във всички възможни месинджъри, написах няколко несвързани изречения в дневника си и накрая примирена седнах да чета.

Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци – почти всичките са тъмни.

Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.

Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава – да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.

По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.

– Но защо ми хвърляте така парите?? – обади се касиерката.
– Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…

Леко се наведох, за да мога да видя лицето й иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се заоплаква:

– Нямате ли по-дребни??

Изведнъж всичкото ми търпение свърши.

– Искаш ли ги или не, кучко!? – изсъсках – Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!

Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка – тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.

Горска автобиография

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи…

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи. А в училище веднъж пуснах водна бомбичка върху директора. Наказаха ме да стоя цял ден в аквариума заедно с рибите и прекарах ужасно.

Дядо ми по бащина линия е починал преди да се родя и само съм чувал за него, но знам, че е бил милионер и е карал самолет. А баба ми и дядо ми по майчина линия си живеят тук, в гората и често им ходим на гости. Те са стари вече и майка ми им помага, за разлика от леля, която гледа само себе си и мъжа си, един заядлив, дребен хамстер. Братовчед ми е лос, но не съм го виждал от седем години. Знам от баба ми, че пуши. Тя е мечка и готви много хубаво, а не като майка ми. Нея така ще я запомня – цял живот с рецептите си и накрая така и не се научи. Разбира се, баща ми бил виновен, защото никога не се прибирал за вечеря.

Миналата седмица излизах с една сърна, но работата се разсъхна, тъй като баща й, който (най-сетне) се оказа елен не ме одобри и я посъветвал да се вижда само с други елени. Не я съдя. Напоследък животът ми е доста объркан и разбирам желанието й за по-нормална връзка.

Пътна помощ

Тръгвам на втора по наклона. Моторът изръмжава, но не нагло, а от приличие. Все пак поема. На първата пресечка удрям дясно…

Тръгвам на втора по наклона. Моторът изръмжава, но не нагло, а от приличие. Все пак поема. На първата пресечка удрям дясно. Веднага зад ъгъла удрям двама ученика – едниния на четиринадесет, с лош успех и консервативни възгледи, другия на десет, училищен първенец по шах.

Следва дълга права отсечка, насечена от пресичащи пешеходци. Внимавам за тях, двама за един ден са предостатъчно. Те не си дават зор да се спасят и съм принуден да криволича. Увеличават ми разхода на гориво, мамка им, и ме бавят. Успешно минавам минираната зона и съм на чисто.

Пред мен се е разляла зората. Нахлувам в нея с усмивка, пускам си малко Две Купета за събуждане – действа като свръхдоза чай от джоджен. Скоро и крайпътни дървета няма, само трева. Тревата я пасат крави. Заглеждам ги, размечтавам се за едно по-добро утре. Виждам се във високи ботуши, сламена шапка и счупени очила в джоба на ризата, ходя важно-важно из двора и подсмърчам. Около мен е блато от кравешки тор, но аз знам пътя.

Скоро забелязвам смога на града и не след дълго от него простърчават някои близки високи сгради. Принуден съм да убия скоростта и да внимавам отново в пътя, защото колите в моята и насрещната лента зачестяват. Влизам през южния вход, през Малката арка. Краткото ми пътуване е към своя край. Денят започва добре, си мисля, но в един момент се сещам за всички онези старици, носещи омазаните шлифери на починалите си неотдавна съпрузи, просещи по ъглите и плачещи на глас и на ум. В главата ми избухва гръм и с чиста съвест се самозапалвам в първия изпречил се край пътя зид. Отляво.

Девет изобретения на бъдещето

След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан…

След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан.

Барманът, бивш мой студент (никога не прокопсват, даже съм учуден на успеха на този) ми кима и ми казва, че сервитьорката се е успала и може да ме обслужи на бара. Питам го за дребните неща от живота, а той съвсем отклонява разговора и започва да ми разказва как смятал да емигрира и да започне бизнес с машини за прически за купони. Изобретил бил вече няколко… Не намирам сили да го прекъсна и си мисля, не трябваше да го пускам. Трябваше да му пиша двойка на държавния и да го оставя да се гърчи в лапите на администраторките. Сега съм принуден да слушам за безумната машина, която за по-малко от пет минути прави от косата ти празник на цветове и форми. Естествено, у нас нямало пазар за такъв уред.

– Палдиньо – спомням си името му – защо изостави учението? – в опит да го накарам да млъкне.
– Така и не знам защо го почнах – казва той и започва да си играе с компютъра. След малко гръмва новият хит на Мануш – за момиче, което обичал, а тя заминала за луната с друг.

Младежът ми сервира чая, като обилно разлива в паничката. Сядам в най далечния ъгьл и гълтам няколко прахчета с надеждата, че те ще омекотят ударите, нанасяни от бесния ритъм. На съседната маса говорят за края на света – след последните катаклизми от 2012, тоя път на човечеството няма да му се размине. Естествено щели да останат онези в космоса, но те вече били жалки мутации.

Събирам сили да се върна в клас и да довърша лекцията. Не мога да дочакам вечерта, когато ще се отпусна до купчината розово желе. Никога не съм допускал, че бих могъл да изпитвам чувства, към нещо толкова хомогенно.