Белези

Първия си белег получих, когато бях на шест години. Играехме си с едни приятелчета на „добри и лоши“, когато нещо като камшик ме удари малко над лявото око…

Първия си белег получих, когато бях на шест години. Играехме си с едни приятелчета на „добри и лоши“, когато нещо като камшик ме удари малко над лявото око. Толкова се стреснах, че дори не се разплаках. Съседките спряха кръвта, намазаха ме с йод и се обадиха на майка ми, която ме заведе в болницата. Там местният хирург ме заши с кривите си игли.

Вторият път се случи, докато се возехме в колата с баща ми. Вече бях на десет. Връщахме се от някакво гости с багажник пълен с кактуси, когато нещо ме захапа отстрани по бедрото. Погледнах ужасен, но не видях никакво животно. В същия момент колата се завъртя, нещо като балон се спука и по цялото ми чело се забиха парчета от стъкло.

С годините инцидентите зачестиха. Една нощ пияни негодници се опитаха да ми прережат гърлото, а година след това някой заби обущарско шило в хълбока ми, докато спях. Ухапванията, изгарянията и синините са вече нещо обичайно и почти не им обръщам внимание. Не се оплаквам. Никога не съм изпитвал страх. Има някои – цял живот живеят и умират без драскотина, но и те, също като мен знаят какво ги чака накрая.

Късметът ми свърши една нощ, в една хотелска стая на хиляди километри от дома. Тя стоеше на колене и задникът й сочеше към мен. Точно прокарвах ръка между бедрата й, опипвайки твърдия й корем, когато усетих ужасен удар в гърба си. Няколко метални шипа, подобни на гигантска вилица пронизаха тялото ми и се забиха в матрака на леглото. В първия момент не помислих, че е нещо сериозно. Протегнах още малко ръката си и докоснах гърдите й. Възбудата ми все още не бе изчезнала, но проклетата вилица ме притискаше и не можех да помръдна. Изведнъж някой сложи огромна лупа пред очите ми. Различих нещо жълто – кожата й, с хилядите малки косъмчета блестящи на светлината на нощната лампа, а после и текстурата на стоманата, сива, увеличена стотици пъти.

Не мисля, че тя разбра какво става. Внезапно ми се приспа, но толкова силно, толкова неудържимо, колкото никога не ми се беше приспивало преди. Направих нечовешко усилие да задържа клепачите си. Каква ирония – всеки ден предизвиквах съдбата, всеки ден живеех като за последно и ето, че най-накрая смъртта бе успяла да намери начин да ме изиграе. За първи път ми мина през ума, че не искам да умирам и може би само за част от секундата, но за първи път изпитах страх.

Фрегатата

– „Лакримоза“ – казва Марженка, – е гръцката дума за фрегата. Явно някой е извикал, защото е видял фрегата през прозореца си или нещо подобно…

– „Лакримоза“ – казва Марженка, – е гръцката дума за фрегата. Явно някой е извикал, защото е видял фрегата през прозореца си или нещо подобно.
– Да, но как можеш да видиш фрегата в тази част на града? Най-близката голяма вода е… Къде е всъщност най-близката? Морето ли е?
– Да, мисля, че морето. Но това няма значение. Няма защо някой да крещи „ЛАКРИМОЗА“ в три през нощта, освен ако не е видял нещо.
– Ами ако е видял дух? Или ангел? Или просто се е объркал нещо? Случват се и такива работи.
– Дай да не коментираме вариантите с объркване, защото така до никъде няма да стигнем. Всъщност, на теб за какво ти е да разбереш защо този човек е изкрещял посред нощ?
– Събуди ме. Искам да знам дали е имало защо.
– Е, дори и за него да е имало защо да вика, това значи ли, че за теб ще има защо да се будиш?
– Разбира се. Ако едно действие е обяснимо за извършителя му, то е окей и за мен.
– Не знам как живееш, ако вярваш в това, което току що ми каза.
– Толкова ли е невероятно? Нали хората сме едно, едни импулси и еднотипен живот, в крайна сметка. Кой е извикал и кой се е събудил е без значение.
– А защо говориш точно с мен тогава? Защо не говориш със сестра си, примерно?
– Не се засягай, но ми се стори, че единствено ти няма да прекратиш разговора на втората минута.
– А кога, как мислиш? На осмата? На деветнадесетата? Все някога ще го прекратя, ясно ти е.
– Е, да. Не очаквам да говорим кой знае колко дълго. Благодаря все пак.
– Моля.

въшки

вече втори месец, откакто забраниха въшките…

вече втори месец, откакто забраниха въшките, чакам, тировете минават отегчителни и успешни проверки, дано имам късмет, мойте вкъщи доживяват седмица-две максимум, а то въшка на седмица въшка ли е, не, не е, бълхите за нищо не стават, каквото и да ми разправят, ние кучета ли сме, ебаси, подстригвам се всеки ден, харесва ми как минава машинката по главата ми, напомня ми за преди, няма въшки, вчера разбиха развъдник, пострадаха другари от клуба, затвор, а и в затвора няма въшки, противно на митовете, не е живот това, чета книги по генетика, мечтая, но лабораторното оборудване се раздава с купони, веднага ще им вляза в списъците, поне да съм готов, драпам се по главата, ама не ме сърби, монархията е наследствена, на нашият му остават поне още 30 години живот, не знам как ще изкарам, то два месеца ми се сториха ад, а тридесет години, как, едно приятелче каза, че може да ме прекара през границата, добре, че в югославия все още не е влязла в сила забраната, а то от югославия ей къде е африка, свобода на словото и фауната, тъжно ми става, а и китаеца не идва, трябваше да дойде преди пет минути, дано не ме думнат, че половин заплата ми е в джоба, дано.

Алгоритъмът ми е свиня

– Спрете, спрете… – не разбирах какво става. Преди секунди бях на бюрото си, заровен в ексела, сортиращ клетките на безкраен спредшийт с длъжниците на компанията…

– Спрете, спрете… – не разбирах какво става. Преди секунди бях на бюрото си, заровен в ексела, сортиращ клетките на безкраен спредшийт с длъжниците на компанията, с дрямка увиснала над мен като дъждовен облак. С трясъка на първата светкавица се озовавам гол, със струйки жълта глина, течащи по тялото ми.

Намирам се в кална пещера, с хиляди малки глинени джобчета, от които се чува едва доловимо пърхане. Краката ми са вързани с въжета, които ме теглят навън. Притичват силуети на деца. От съседна пещера долита пукот на огън. Сенките стават все по гротескни в бързо спускащия се здрач. Дебелото ми хлъзгаво тяло се понася през калта и се озовавам на дъжда, на нещо като малък площад, в средата на примитивно селце, какъв контраст с офиса. По дяволите, почти четири е, оставаха по-малко от два часа. Какъв мал шанс да заспя, каква ситуация. Трябва да се събудя, мисля си, докато наблюдавам голото хлапе, което с усмивка ме гледа в очите. С бързо движение на ръката си успявам да хвана ръката му, при което ужасна болка се стрелва през тялото ми. Пускам ръката. Въжетата са отхлабени и успявам да издрапам обратно до пещерата.

Успокоявам се малко, след като все още сънувам едва ли някой въобще ме е забелязал. Започвам да разглеждам наоколо, повдигам се на лакти и забелязвам, че в във всяка миниатюрна ниша има по две очи, две очни ябълки, кротко втренчени.

– Ако искаш вземи две – гласът на детето, което бях стреснал преди малко.
– Кои две? – питам.
– Ти знаеш най добре, но ще трябва да оставиш твоите.

Изправям се. Започвам да надничам и да оглеждам чифтовете живи очи. Две от тях ме гледат с познат укор. Изтръпвам. В момента, в който са на дланта ми усещам как се подхлъзвам и съм отново на земята. Но вече нищо не виждам. Чувам познатия глас:

– След малко ще заспиш. По-добре не се съпротивлявай.

Решавам да послушам съвета.

Животът на десктопа

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки…

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Тортата

Патица пресича улицата с бавна стъпка, без да се оглежда. След нея се влачат шест мравки, всяка с пазарска торба в ръчица – лелката от детската се прибира от пазар с робините си…

Патица пресича улицата с бавна стъпка, без да се оглежда. След нея се влачат шест мравки, всяка с пазарска торба в ръчица – лелката от детската се прибира от пазар с робините си. Преди да се доизвлекат на тротоара, до тях камион набива свирепи спирачки и от каросерията му излита недобре вързана торта и пада право върху мравка №5 и мравка №6. Те доволни я изблизват почти цялата и гледат с преяла надменност другите. Патицата с пуританска завист им се разкрещява нещо, но пълен стомах лоша дума не чува. Шофьорът слиза и се приближава да види добре ли са с думите:

– Е кво праиме ся?

Мравка №4 вдига поглед:

– Я се разкарай!

И почва боя. Бой с останки от торта и двадесет и пет свещи. Веселбата трае има-няма два часа, но това е достатачно дълго време за Лили, да се разплаче неутешимо.  Тя седи вкъщи, заедно с тълпа познати и непознати гости, дошли да я уважат, да й целуват ръка и подаряват подаръци.

Някъде към полунощ, без да се преобличат, у Лили се изтрисат шофьорът с лелката и робините и без да се извинят даже или да изкажат добропожелания, отиват на балкона да се освежат.

Подаръците на Лили

На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми…

На петия си рожден ден Лили получи за подарък плюшена играчка Кинг Конг. На филма никога не плака, но ако Кинг Конг го нямаше в леглото й вечер ставаха големи драми. Всяка вечер тя го прегръщаше и разговаряше с него. Питаше го:
– Хееей, Кинг Конг, имаш ли си жена?

После го сънуваше и се опитваше да нарисува сънищата си.

– Тате, това е момиче-брахиозавър, правя й косата. Ето, ще направя висоооко дърво, макар, че почти не мога да рисувам дървета. Тя яде листа!

Лили много обичаше да рисува.

– Тате, нали всяко животно има уши? – и Лили рисуваше уши на брахиозавъра. – Ето как реве, грозотийката.

Когато стана на 10 таткото на Лили й разреши да ходи по улиците сама.

Когато стана на 15 й купи снегорин.

Когато стана на 20 отидоха на екскурзия в Монголия.

На 25-тия си рожден ден Лили избяга от къщи, без да остави бележка. Когато татко й разбра, той излезе да я търси из квартала, разпитваше съседите, пусна обява във вестника, но никой не се обади. След няколко седмици таткото разбра, че Лили няма да се върне. Той излезе на терасата и запали цигара. Най-сетне можеше да изпълни мечтата си да стане пияница и безделник.

25*

Рожденият ден започна от рано,
трите катерици приготвиха бялата покривка
и започнаха да сервират…

Рожденият ден започна от рано,
трите катерици приготвиха бялата покривка
и започнаха да сервират:

Сандвичи със салам и луканка,
Руска Салата,
Лимонада,
Солети,
и други закуски.

Трите катерици не знаят,
че това е последният им ден
на земята,
или поне последният им ден
на земята,
като катерици.

Трите катерици,
както се досещате вярват
в прераждането.
Въобще и трите са
много духовни
катерици.

Идва тяхната приятелка,
и трите започват
истерично да пищят.

Трите катерици
и тяхната приятелка
имат блог.
Там всичко
бива надеждно описано.
Макар и да е последният им ден.

Упадъкът на европейската цивилизация

Едно време да наречеш сексуалния си партньор „дърво“ се е възприемало като сериозна обида, но не и в наши дни, когато връзките между хора и дървета са нещо обичайно, поне в нашата, по-цивилизована част на света…

Едно време да наречеш сексуалния си партньор „дърво“ се е възприемало като сериозна обида, но не и в наши дни, когато връзките между хора и дървета са нещо обичайно, поне в нашата, по-цивилизована част на света. Демографската криза, в следствие на масовата емиграция на европейски жени в Латинска Америка, само успя да подкрепи този вече започнал и съвсем естествен процес на сближаване между двата вида. За съжаление, въпреки очакванията, които се създадоха в първите години, по настоящем тези връзки не успяват да предложат така чакания качествено нов модел на отношения.

Дърво
© Basso Pomade

Историята, която разказваме се развива в Норвегия, първата държава легализирала браковете между двата вида. Криста е широко разпространен в Скандинавия вид дъб, а Мартин е емигрант от Източна Европа.

– Съжалявам, нямах представа, че ще го приемеш така. Сама поиска да бъда честен, а сега се цупиш. Наистина вярвам, че това е начинът да бъдем щастливи заедно.
– Да, скъпи, но задаваш ли си въпроса защо стигнахме дотук? Господи, та вие използвахте телата ни за строителен материал!
– Кога ще спреш да го повтаряш!? Да, знам, че направихме ужасни неща и съжалявам. Сто пъти ти казах: съ-жа-ля-вам!
– Съжалението ти няма да върне времето назад.
– Така е, но нали сега се опитваме да говорим за нас двамата, по дяволите, за нас, аз и ти, сега, днес, утре!
– Добре, само не викай!
– Разбери, че не мога да живея цял живот с това ужасяващо чувство за вина. То ме смазва, не виждаш ли, че вече не мога да се смея, забравих какво е да се чувстваш весел и спокоен. Трябва да намериш сили в себе си да го преодолееш, да ми простиш!
– О, аз съм ти простила. Иначе нямаше да остана с теб.
– Не, не си. Трябва да го направиш с цялата си душа веднъж и завинаги. Дай ми шанс! Дай НИ шанс! Знаеш ли, това е една от най-ценните човешки добродетели – умението да прощаваш…
– Охоо, душа!? Да, вярно, че ние, дърветата нямаме душа. Изсякохте ни, изгорихте ни, направихте си мебели, електрически китари, построихте стени, за да ни държите далеч от вас, а сега сте много добродетелни…

Корпоративна политика

Страстта отхапа още малко от шоколадовите бисквити…

Страстта отхапа още малко от шоколадовите бисквити.

„Мило. Някой да ме почерпи, обикновено само ме бъхтят“, каза тя и преметна крак връз крак.

Пекинезът я огледа и наклони глава, а двете му равно подстригани уши се дръпнаха леко назад. Изплези език в знак, че я слуша внимателно.

„Не е лесно да знаеш, понякога е даже малко досадно. Някои хора просто не знаят какво искат. Уморително и неприятно е. Налитат на неочаквани действия с надеждата да се случи чудо и нещо да им хареса, някак да намерят каквото търсят. Да не се чудят, да имат усещане за принадлежност някъде… Изгубена кауза…“

Пекинезът побутна паничка с вода към крака й.

„Да знаеш, всичко това е излишно. Няма измъкване. Всичко беше една грешка и с времето нещата само се объркаха повече, докато накрая ще изчезнат.“ Страстта вдигна паничката и близна малко вода. „Да имаш и малко мляко?“

Пекинезът се обърна и изчезна зад голямата черна врата в дъното.

„Добро момче, но и на него ще му мине модата. Не мога да повярвам, че от офиса ме накараха да ходя на терапия за сексуална агресия на работното място при него, модерни глупости, но далеч по-добре от миналия век, когато се опитваха да ни успокоят с тиймбилдинг заедно с отдел Жътвари…“