Комарлак

Новият ни апартамент много ни харесва. Има само няколко недостатъка. Най-големият от тях е мухата в спалнята. Вероятно живее там дълго преди нас…

Новият ни апартамент много ни харесва. Има само няколко недостатъка. Най-големият от тях е мухата в спалнята. Вероятно живее там дълго преди нас. Това  личи от самочувствието, с което лети под тавана. Полетът й започва още рано сутрин. Жуженето й е настойчиво и досадно. Буди ни. Наистина е невъзможно да се спи на такова жужене. Още по-страшно става обаче, когато слънцето залезе. Тогава мухата каца на тавана и привидно се успокоява, но всъщност само чака да изгрее луната. Точно в полунощ настръхва, разперва крилца и… комарлясва. Превръща се в един истински Комарлак. Започва да жужи към луната и изпитва нужда да пие кръв. Става опасно. Трябва да се крием под завивките и кроим планове как да го убием. Обмисляме ефективността на сребърни фунийки от църковния магазин или чеснови хлебчета от италианската хлебарница. Сутрин, с първите слънчеви лъчи Комарлакът се превръща обратно в муха. Каца кротко на прозореца и започва да чисти прозрачните си крилца. Ние отдъхваме и заспиваме, но само за секунда, защото в следващия миг Мухата ни буди с поривист полет. Новото жилище много ни харесва, но никак не успяваме да се наспим.

Fly
© Basso Pomade

Паркът на праисторията

Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха…

Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха. Сега стояха пред огромните бетонни влечуги, разпръснати из цялото поле и смучеха ледено-студено гуарапо в картонени чаши.

– Тате, нали динозаврите наистина са съществували?
– Съществували са.
– Но са умрели после, нали?
– Да, умрели са.
– Ама всичките ли?
– Така мисля.
– Абсолютно всичките ли? Нито един ли не е останал?
– Нито един.
– Е, тате, може някои пък да е останал жив, но да се крие.
– Да, възможно е.
– А някои са се превърнали в крокодили и в птици, нали?
– Как така в птици?
– Ами ей така, пораснали са им крила, пера.
– Да, наистина.
– А тате, как точно са умрели?
– Ами… Не се знае точно…

Двамата се погледнаха. Уж само за секунда, а всъщност – цяла вечност. Таткото на Лили обърна глава към каменните чудовища и потърси отговор в гърбавите им, недодялани фигури. Малко по-надолу имаше нещо като гигантски бобър с бодли. Хрумна му нещо. Наведе се над дъщеря си и бързо зашепна:

– Ами знаеш ли как? Убили са ги! Един по един! Убил ги е първият бозайник, намушкал ги е с кука за плетене в окото, докато се е къпал. Динозаврите идвали да погледнат през ключалката и той оп! – с куката…

Лили го гледаше с възхищение.

Политика и икономика

„Търговец на амфетамини сваля четири килограма за една нощ в ареста“

„Търговец на амфетамини сваля четири килограма за една нощ в ареста“
„Малката русалка осъмна без перката си“
„Самолет на United Airlines губи пътник“
„Вълк без спомени“

Колко много неща изчезват, мисля си. Къде ли се дяват? А можеше да е по-добре…

„Нелегални удвояват населението на Земята“
„Кривогледството повишава температурата“
„Родете близнаци и ще получите бонус хамстер!“

Защо точно аз? V

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг…

Самоварът кипи и лекичко просвирва. Оглеждам се в кръглия му тумбак. Не съм по-особено от други джуджета. Обикновено съм, средностатистическо дори. Казвам се Йоста Бéрлинг. Така се наричат обаче цели дузини джуджета наоколо – скандинавските имена са популярни в Цвергберг. Затова влачим цял живот прякори с нас – опашки от училищната скамейка. Бенгт Бухала и Бенгт Бобъра, Ингрид Русата и Ингрид Гъбата… Аз съм Йоста Дългия или просто Дългуча. В началните класове бях с глава по-висок от другите. През пубертета останалите бързо ме достигнаха в растежа, но аз си останах Дългуча. В университета в Дуорфбъро за кратко бях просто Йоста. След като завърших се върнах в родния град и за броени часове отново пораснах с глава над другите в името. Заради солидните ми познания за човешкия свят (тоест заради солидните връзки на братовчед ми) веднага ме назначиха като консултант на местния футболен отбор. Футболът, а и спортът като цяло, са човешки изобретения. Затова всеки отбор има съветници, които следят развитието на съответния спорт при хората. По време на олимпиади и световни първенства изнемогваме от работа, най-вече заради часовата разлика. Не сме добре платени, но разполагаме с привилегии: пътуваме често, имаме плаващо работно време и безплатен зъболекар. Обичам работата си. Не пуша, пийвам само понякога, малко залитам по сиренето. Както виждате, средностатистическо, скучновато джудже, незнайно как забелязано от службите на Клаус. Съдбата не винаги проявява добър вкус.

(следва продължение)

Източен блок

Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха…

Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха. Най-съзнателно я усещаше около блока си. Кварталът иначе изглеждаше нормален. Малко старомоден, с панелни блокове. Големи правоъгълни блокове, разположени на равни разстояния. Помежду им имаше невзрачни градинки. И въпреки това блоковете се различаваха от всички останали в града. Бяха неповторими заради решението на архитекта да изпише номерата им с огромни цифри на фасадите. Така първата цифра от номера заемаше цялата лява половина на фасадата и преминаваше през всички стени и балкони, а втората по същия начин цялата дясна част на блока. Приятелите му се шегуваха, че тази маркировка трябва да ориентира дори танкист в мъглива нощ из горящия град. Шегата беше леко злонамерена, тъй като кварталът от години се опитваше неуспешно да се отърси от лошата слава на жилищна крепост, съобразена с военната параноя на комунизма. Вероятно предположението с танкиста не беше съвсем далеч от истината. Но тия подмятания малко го смущаваха. Въпреки всичко той прекарваше повечето си свободно време в съзерцаване на номерата с изкривен нагоре врат. Чувстваше, че Заплахата идва от тях.

Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.

И Вселената се завъртя наобратно

И днес оцеляхме. Въздъхвам. Издърпвам я с последни сили върху една от вратите. Подхлъзва се и пада отново във водата. Хващам ръката й и се опитвам да я извадя от морето…

И днес оцеляхме. Въздъхвам. Издърпвам я с последни сили върху една от вратите. Подхлъзва се и пада отново във водата. Хващам ръката й и се опитвам да я извадя от морето. Тя продължава да пищи истерично без да забележи. Акулата усеща промяната и ужасена ни задминава и изчезва в обратна посока. Отнякъде в далечината на морето пада метеорит и водата за секунди дори при нас става чувствително по-топла. Огромната дупка в небето започва да се затваря. Корабът пропада към дъното и няколко отделни врати от него изплуват на повърхността около нас. Скачаме от кораба още докато пада надолу към непознатото море. Оказваме се на носа, нямаме избор, отдолу е пълно с акули, но се покачваме на парапета и се приготвяме за среща с водата. Войниците ни гонят по палубата. Тичаме нагоре по стълбите от каютата към палубата. Чувам стъпките и разбирам, че сме разкрити. Настъпва гробовна тишина. Материализираме се на някакъв кораб на милиони километри от баща й под гиганстка отворена черна дупка в небето. Завърта някакви копчета. Гледам глупаво, нищо не разбирам от техника. „Няма проблем, имам персонален телепортер“ – казва тя докато бързо бърка в розовия заек до леглото. Подскачам уплашен и се затичвам към люка за самоунищожение, когато тя ме дръпва за кабела на главата. Тъкмо се бяхме усамотили в нейния виртуален куб, когато чух рязко телепортиране в коридора. Не трябваше да се замесвам с дъщерята на Зейфод Б.

Брада

Минах днес на улицата покрай двама, които си говореха с приповдигнат тон. Явно не се бяха виждали от 36 години. Жената тъкмо ахкаше: „Амии, нямаш значи никакви проблеми! Само си брадясал!”

Минах днес на улицата покрай двама, които си говореха с приповдигнат тон. Явно не се бяха виждали от 36 години. Жената тъкмо ахкаше: „Амии, нямаш значи никакви проблеми! Само си брадясал!”

Изтръпнах! И аз бях страхотно брадясал. Без да губя миг купих бръснарски принадлежности и затичах към вкъщи. Намеренията ми бяха непоклатими. Сепнах се пред огледалото без да съм отрязал дори и косъм – спомних си, че имам още един проблем! Преди да мога се обръсна трябва да съм решил всичките си останали проблеми. Хукнах да ги решавам.

Въжето

Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя…

Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя. Все едно имам шанс…

Аз съм захапал свободния край на въжето и съсредоточено го поглъщам. С всеки сантиметър се приближавам до възела, кръвта от разклатените ми зъби и ръждивият вкус вече не ми правят впечателние.  Нивото на водата се покачва, солеността й е успокоително висока и лекува раните по краката и тялото ми.  Малко преди да се удавя, ще бъда напълно изцерен. Коста, най-добрият ми приятел.

След като завършихме, той отиде в някакво въоръжено училище, а аз заминах за Хайд Парк, да прося. Видяхме се вчера, случайно, пред една църква в центъра. Заговорихме се, седнахме да пием по бира в парка. Надвечер ни налазиха мравки, ние се бяхме поизнервили и заспорихме.  В крайна сметка не се разбрахме и се хванахме на бас. На сутринта Коста ме събуди – бил прав. Проверих, така е. Коста и неговите желания.

Сняг и чайки, IV

Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост…

Тичам по Азовская алея, а камъчетата под краката ми скърцат като сняг. В ушите ми шуми паника. Чайките ме гледат втренчено, накацали по паметника на Декларацията за Невидимост. Спирам да поема дъх.

Някога джуджетата пътували често до човешкия свят. Карали кану-каяк в скандинавските страни и гостували на графове в Германия. После няколко пъти били на ръба на война с хората – по една или друга причина. За да запазят мира излезли в невидимост през 1783 година. Последното джудже, живяло сред хора, е прочутият Клеменс Панкет, хофмайстор в Хайделберг. Наричали го Перкео, защото на всички въпроси отговарял лаконично „perché no?“ (защо не). От тъга по родината пиел, но хайделбергчани приели това като достойнство, а не порок. Казват, че всяко джудже в света на хората се пропива, толкова непоносим е животът сред огромност и унижения. Няма нищо по-унизително от човешко съчувствие или предложение за роля във филм – макар немалко мои познати и до днес мечтаят за актьорска кариера.

Започва да ръми ситен дъжд. Чайките кръжат над мен, но това не ме плаши. Винаги си нося спрей „антиптицин” в джоба. Усещам, че губя време тук. Затичвам се отново към Малая страна. Последните няколко метра до вкъщи ми се струват дълги като девет месеца. Ръцете ми се потят, с мъка превъртам ключа и влизам. Шумът в ушите внезапно спира. Устата ми е пресъхнала. Слагам самовар с гъбен чай и се отпускам на креслото. Затварям очи,  за да не виждам снежинките пред тях.

(следва продължение)

Франц

Франц се примири и си легна в преддверието. В някакъв смисъл, сестра му имаше право. Зарови се в купа обувки за гости и заспа…

Франц се примири и си легна в преддверието. В някакъв смисъл, сестра му имаше право. Зарови се в купа обувки за гости и заспа.

На сутринта майка им им поднесе супа в леглото и по нещо за четене. След като приключиха, ги поразпита как са спали, какво ще правят днес, обичат ли я – обичайните мили събуждащи ума разговори. Франц реши да не казва защо не е спал в леглото си. Двете хубаво му се присмяха на белезите, но той не продума, макар много да му се искаше да ги млъкне. Само сви вежди и излезе по-рано от обикновено.

През цялата сутрин му беше тежко. Беше заслужил да бъде наказан, спор няма, но чак да спи сред обувките – не беше ли това малко прекалено? Реши след обяд да се отбие при равина.

Почти беше стигнал до малката розова къщичка, долепена до синагогата, когато ги чу над себе си. Първата бомба падна в двора на Глоубка, втората удари училището. Франц се затича, опита се да махне капака на една шахта и да се скрие, но третата бомба го предвари. Пуснаха още няколко и отлетяха.

Първи го видя равинът. Хвана го за лактите и внимателно, без да се цапа, го изтегли у дома. Франц беше още жив, но не изглеждаше на себе си. За всеки случай, равинът разтвори над него един чадър за гости, за да не го видят гарваните и прати Малцек да викне майка му.

След малко Малцек дотича и с ужас в очите съобщи, че къщата на Франц е сред разрушените и всички са загинали. Франц чу това с мътен мозък и въздъхна. „Благословено да е Името, рави!“ – каза той и издъхна.