Люляк

Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди…

Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди. Бяха я помолили, че не вдигал телефона си. Васил намери някакви думи за начало:

– И колко е сега, викаш?
– Десет, Василе, де-сет!
– Десет… Мамка му!
– Обади ми се Гаврилов. Два пъти! Да съм те намерела, че какво било това, как така, не знаеш ли колко…
– Какво колко? Какво колко??! Ей, начи…

Васил се почеса по корема и се запъти към банята. Няма да има време и да почете малко, още една глава му беше останала. „Няма да се бръсна днес“ – спести си той още пет минути. Времето тече, не може да се крие цял ден тук, затова свърши каквото си беше наумил и излезе.

– …за последен път. И аз си имам свои…

Погледна жена си сънено и с лека вина и тя бавно се умълча от погледа му. Излязоха на балкона. Васил й метна една ръка през рамото.

– Помниш ли онова къще, дето го гледахме преди месец? След Владая, едно малко, с градинка и люляци.
– Кое? А, да, сетих се.
– Днес в 10:30 ще подпишем при нотариус. Купувам го.
– Какво??
– Да. Напуснах работа в Петък. Гаврилов не знае. Тоя тъпак нищо не знае, вече и това не знае.
– Ама как така?
– Така! Писна ми. Местим се.
– Как се местим? А пари?
– Апартамента го продадох в Четвъртък – тук сме до първи. С част от парите ще купя къщата. С остатъка ще помързелуваме.
– Ама…
– Какво?! – усмихна се Васил. – Всичко е наред, спокойно, ще видиш. Кажи и на твоя Гаврилов да те отпише. Аз трябва да излизам, май ще се наложи такси да взимам. Коя риза да…? Не, няма вече ризи. Би ли ми метнала оная черната тениска, с Мики Маус?

Преодоляването на кризата на средната възраст

Животът ми се преобърна с главата надолу една сутрин, точно на рождения ми ден. Тръбата изсвири, но вместо като всички да стана и да започна да се обличам за работа…

Животът ми се преобърна с главата надолу една сутрин, точно на рождения ми ден. Тръбата изсвири, но вместо като всички да стана и да започна да се обличам за работа, аз си легнах и се завих с чаршафа през глава. Присъни ми се, че съм дете и имам миниатюрна зоологическа градина на балкона. Крадях храна от хладилника и я давах на животните. Една вечер обаче слончето така започна да свири с хобота си, че майка ми се усети и отиде да види какво става. Когато видя всичките тия животни и разбра, че им давам от нашата храна тя, вместо да ме накаже, ме прегърна, целуна ме и ми каза, че съм страхотно момче.

Привечер се събудих усмихнат и реших хубаво да се издокарам. Първо – вече не усещах това непрестанно главоболие от последните години, а и все пак имах рожден ден. Облякох си костюма от сватбата и отидох до офиса. Нямах никакво желание да шофирам, затова вместо да се кача в колата тя се качи в мен. В офиса пък нямах никаква работа и никой не ме дразнеше ни най-малко. Реших да спретна едно хубаво празненство в кухнята, с музика и уиски за всички. Колегите ми много се зарадваха. Заподскачаха като бесни, а най-много подскачаше Дейна, с изкуствените си гърди и добре оформен от тренировки задник. Какви ли не глупави слухове се носеха за нея, но истината беше, че за шест години нито веднъж не я бях виждал с мъж. Тази вечер тя се целува с всеки, който имаше смелостта да си поиска. Сигурен съм, че много от колегите хубаво ще запомнят този ден.

Аз обаче си тръгнах по средата и ги оставих да се оправят сами. Слънцето скоро щеше да изгрее, а с него да ми се приспи. Исках да свърша още една работа. Обадих се на Селма и й казах, че я чакам отвън, пред входа. Тя слезе сравнително бързо, не се наложи да звъня още няколко пъти, както обикновено. Имах важна новина за нея, добра новина този път. Трябваше да й кажа, че така както беше започнал да тече животът ми – с главата надолу и така, както бе започнало да тече времето – наобратно, изведнъж бях започнал отново да усещам радост от решенията и постъпките си. Трябваше да й обясня, че е напълно достатъчно дори и само да не правим обратното на това, което искаме. Изглежда ми повярва, защото й предложих да се оженим пак, а тя, глупачката, се съгласи.

Пълзейки по пътя

– Ако имах кола, сега щях да ни закарам да спим на вилата. Птички, тишина…

– Ако имах кола, сега щях да ни закарам да спим на вилата. Птички, тишина…
– Да бе, ама много сме пияни, кой ще кара?
– Е, аз! Имам книжка, то сега няма полицаи!
– Е да, ама има дървета!

Метал сънища

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото…

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото й се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото. Остана така няколко секунди, с надеждата треперенето й да спре, но то само намаля и стана равномерно. В стаята бе тъмно и тихо, само няколко светещи точки от електронните уреди и обичайният шум от турбините за въздух. Огледа се напрегнато, но не забеляза нищо необичайно.

Остана неподвижна известно време, като се опитваше да разбере какво точно в това привидно спокойствие я караше да стои нащрек. Изведнъж нещо проблесна в мрака и както стоеше свито на топка, сърцето й отново подскочи. Голяма тъмна пеперуда прелетя от единия край на стаята към другия и се скри, сякаш погълната от невидима сянка, от някаква необяснима и ужасяваща празнота, която теглеше всичко към себе си. Силвия скочи на крака ужасена. Отнякъде нещо изпращя и след кратък шум от електрически смущения всички инсталации престанаха да работят. Присветна синята аварийна светлина и в помещението настъпи пълна тишина. Ето това се случваше наистина рядко!

Изведнъж усети нещо зад гърба си и рязко се обърна, тъкмо навреме за да види как някакъв дрипав странник се материализира направо върху леглото й. Почти веднага той започна да рита с крака във въздуха и да издава странни звуци. Въпреки това, като цяло изглеждаше безобиден и Силвия се ядоса, заради страха, който бе изпитала мигове по-рано. Облеченият в кожени дрехи дрипльо като че ли най-накрая се взе в ръце.

– Ау! Оох! Ей, злато, осемдесеиосма ли сме? – попита той с пресипнал глас.
– Какво?!? – Силвия още не вярваше, че това й се случва – Каквооо!?!??
– Кога сме? Коя година??
– КАКВООО!???
– Концерта на Венъм? Във Фестивална? С водещ Кеворкян…?? – момчето сниши глас. Явно започна да усеща в какво се е забъркал.
– Я се махай веднага с тия мръсни дънки от чистите ми чаршафи!!! ВЕДНАГА!!! – изкрещя Силвия и свирепо се нахвърли върху хипито, нанасяйки му всевъзможни удари с малките си ръчички.

Матине

– Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление…

– Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление.
– И какво ще направят те? Ще дойдат и какво?! – подигра й се портиерът.
– Нищо. Точно както миналия път – нищо, нищичко. – додаде котаракът от първи етаж. И си влезе.
– Все пак трябва да направим нещо, не мислите ли? – заинати се дамата.
– Ми направете нещо! – нечии нерви не издържаха. – Хайде, давайте, да не Ви спираме??
– Така е, никой не Ви спира. – пак портиерът.
– Идете им кажете, обадете се, нали всичко знаете! – леля ми се включи.
– Тъпачка! – вметнах аз.
– Шшт! Не така! Още е рано! – скастри ме чичо.
– Сори. – и аз се прибрах, но продължих да слушам.
– Ми не знам! – разхлипа се дамата. – Не може да го оставим така да лежи тук.
– Да го нахраним? – предложи хахото от втори етаж, дето живее под наем, а се бави с вноските.
– Той е заспал, а не огладнял! – озъби му се хазяинът. – Знаех, че си глупав, но чак пък токова!
– Е, хайде сега, хайде сега… – заувърта хахото.
– Ето, нека се завие! – непознат свали шала си.
– Някои наистина не си знаят парите. – прошепна леля на чичо.
– Абе знаеш ги какви са… – опита се да бъде сговорчив той.
– Вижте, вижте! Сменя си цвета! – едно момиченце събуди приспаното множество.
– Наистина! Порозовява! – дамата се оживи. Воден от любопитство се показах отново. Прави бяха!

Летателни апарати

Представям на вашето внимание някои от последните прототипи на летателни апарати, които проектирах в свободното си време. Моделите са подходящи както за по-големи, така и за по-малки семейства…

Представям на вашето внимание някои от последните прототипи на летателни апарати, които проектирах в свободното си време. Моделите са подходящи както за по-големи, така и за по-малки семейства.

Летателен апарат (за голямо семейство)
© Layla

Летателен апарат (за голямо семейство)
© Layla

Летателен апарат (за малко семейство)
© Layla

Летателен апарат (за средно семейство)
© Layla

Летателен апарат (за малко семейство)
© Layla

Джудже на Луната, VI

Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него…

Винаги съм искало да бъда първото джудже на Луната. Да обиколя три пъти някой кратер, преди да се търкулна в него. После само с един подскок да се оттласна нагоре и да забия знаме някъде. Но това никога няма да се случи, защото джуджетата не се интересуват от космос. Твърде далече, твърде много хора в него. За сметка на това имаме силно развита землянавтика. Изстрелваме малки, топлоустойчиви ракети към ядрата на Земята. Стигали сме до вътрешното даже. Никога не сме експериментирали с животни – доверяваме се само на себе си. Първото джудже землянавт беше Йохан Гагарсон от Жужеград, който на 12 април 1961 с кораба „Субсфера 1” събрал успешно проби от течното земно ядро. После едва не умрял при сблъсък с твърдото ядро, но оцелял. Завърнал се зашеметен, объркан. Разбира се, голям брой скептици не вярват в историята на Гагарсон. Считат я за пропаганда. За мен няма значение ударил ли е чело в твърдото ядро или не. Важното е, че след него землянавтиката се „окрили”, ако си позволя такава лишена от вкус метафора, и сега добиваме ценни елементи от центъра на планетата. Все по-дълбоко, все по-далече. В най-смелите си мечти се надявам някой ден да стигнем и до центъра на Луната. А дотогава, всяка вечер ще се приспивам само: „If you believed they put a dwarf on the moon, dwarf on the moon…”

(следва продължение)

Дружба

Малко след Хавай, Юрий Алексеевич дочу леко потропване отвън. Допря ухо и се заслуша. Ето пак – чук чук!

Малко след Хавай, Юрий Алексеевич дочу леко потропване отвън. Допря ухо и се заслуша. Ето пак – чук чук! След кратък размисъл, той отговори с еднозначен съветски потроп. Отвън се умълчаха. После събраха силици:

– Откройте, пожалуйста!

Юрий Алексеевич си погледна часовника – оставаха му към 17 минути, беше ги планирал за друго. Реши да се посъветва. След обичайната размяна на любезности и салюти, връзката прекъсна. Половин дузина неподозиращи една за друга наземни станции се покриха с дебел слой паника. Една от тях, за по-сигурно се самовзриви. Юрий трябваше да решава сам. Отвън вече нервничеха:

– Ну, откройте, я стучу уже полчаса! Здесь холодно!!!

Минута за размисъл.

– НУ ТЫ ЧЕ, СУКА? ОТКРОЙ!!! Я ТЕБЕ ПО-РУССКИ ГОВОРЮ, ЗДЕСЬ ОЧЕНЬ ХОЛОДНО, ПОН’МАЕШЬ?

„Да какая же я сука?“ – помисли си Юрий Алексеевич. – „Лайка сукой была, да. Белка тоже. И Майка и Елка и Булка… об Анке не хочу даже вспоминать. А я гражданин, пилот. Ведь Вы сами сука, стучите и…“

Отвън се раздаде непоносимо тропане и непреводима игра на думи. Под ударите на обстоятелствата, Юрий Алексеевич реши да отвори Люка за Домашни Любимци. Знаеше какво си навлича с това решение, но пое отговорността.

След няколко минути го издириха:

– Товарищ Гагарин, все в порядке? Мы Вас потеряли.
– Да, все хорошо.
– Рад, рад! Ладно, через минуту начнем спуск.
– А я не хочу – продума тихо Юрий Алексеевич. И изключи.

Законът

Законите трябва да са създадени за да се спазват. Какъв смисъл има иначе от тях? Някои наистина успяват да ограничават повече хора, други по-малко…

Законите трябва да са създадени за да се спазват. Какъв смисъл има иначе от тях? Някои наистина успяват да ограничават повече хора, други по-малко. Но рядко се намират такива, пред които всички да са равни. Винаги се намира някой, който успява да ги заобиколи. Престъпници, парашутисти, корумпирани политици, мразя ги всичките! Съществуваше един единствен закон, който всички спазваха. Независимо от парите им, от постовете им, от идеологията им. Той помагаше на всички да останат здраво стъпили на земята, без да се превъздигат много-много. Правеше ни равни. Но заобиколиха и него. Датата 12-ти април 1961-а бе за мен края на равенството. Престъпници, парашутисти, политици, космонавти, мразя ги всичките!