Крахът на демокрацията

Всичко започна много добре, пеехме по улиците и скандирахме. „Алилуя, алилуя, дръжте ме за х..я!“, „Аюрведа, аюрведа, всички сте говеда!“, „Челентано, Гран ермано, бебето е наср..но“ и много други лозунги и закани…

Всичко започна много добре, пеехме по улиците и скандирахме. „Алилуя, алилуя, дръжте ме за х..я!“, „Аюрведа, аюрведа, всички сте говеда!“, „Челентано, Гран ермано, бебето е наср..но“ и много други лозунги и закани. Беше такова отприщване на щастието, че можеше буквално да заченеш ей така, както си крачиш в тълпата и пееш. Всяко нещо, което ни дойде на акъла и което досега не бяхме скандирали беше достойно изревано, повторено, потретено, изплакано, изръкопляскано и запомнено за по-късно вечерта пред жените и децата.

Стачката се разрастваше. Присъединиха се трудещи се от съседните заводи и профсъюзите нямаха друг избор, освен да изгладят различията си и да се обединят. Всеки един от нас усещаше, че нещо голямо се случва и че тези дни могат да се превърнат в превратна точка не само на незначителните ни съдби, а на живота като цяло.

Както можеше да се очаква властите оказаха някаква съпротива, но след откъслечни стълкновения върхушката, начело с Директора, абдикира и отлетя на Запад. Настанаха месеци на неописуемо вълнение, на преосмисляне на всяко нещо, навици, ценности, симпатии и мечти.

Проблемът дойде, когато стана ясно, че лидерът ни, основният ни лидер, е неспособен да ни ръководи. Той е толкова несигурен в себе си, че за всяко най-дребно нещо иска да се допитва до народа. Настана истински хаос. Създадоха пунктове, където всеки може да внася предложения за новата ни конституция. Медиите пощуряха и използват ситуацията, за да печатат измислени укази и закони срещу заплащане. Появиха се и така наречените „падуани“ – граждани, които се изживяват като полицаи и които гонят амбулантните търговци, правят забележки на децата по улиците, а понякога и понатупват тоя-оня за да поддържат статуса си.

Та така си живеем понастоящем. Както се казва – сами си го натресохме. И все пак все още ни е останало едно нещо от старите времена и това е достойнство ни. Затова няма току-така да признаем, че сме сгрешили и да се молим на Директора да се върне и да ни оправи. Ще си следваме избрания път, а нещата все някога ще се нагласят, а пък, ако не става ще вдигнем нова стачка. То е ясно, че ние народа сме търпеливи, но има една граница, след която нещо ни прихваща и излизаме на улицата да скандираме, да пеем и да променяме правилата.

Планът, VIII

Пляс. Пляс. Скръц. Някой ме удря по лицето и ми дърпа ушите. Отварям очи. Братовчед ми се е надвесил над мен: „Е-е-е, най-после дойде на себе си”…

Пляс. Пляс. Скръц. Някой ме удря по лицето и ми дърпа ушите. Отварям очи. Братовчед ми се е надвесил над мен:

„Е-е-е, най-после дойде на себе си” – чувам го да казва.

Окопитвам се. Ставам, прескачам локвата чай и всички сядаме на масата. Разказвам им набързо какво се случи и откъде имам парите. Братовчед ми клати глава, а Вратарят ме гледа с широко отворени очи:

„Не мога да повярвам! Та от теб таен агент не става”.

Познанията ми за човешкия свят са ценни, опитвам се да го убедя. Той свива устни недоверчиво. Трябва да избягам, казвам. Трябва, съгласяват се те. Мълчим. Вратарят въздиша. Братовчед ми побутва с пръст солницата по масата. Мести я напред, назад. Придърпва я досами самовара и присвива очи.

„Измислих”, казва.

„Ти” (сочи към мен с пръст) ще придружиш Олаф (кима с глава към Вратаря) в света на хората. Всичко е толкова просто, помислете само. Най-добрите трансвидови операции се правят в Германия. Санта Клаус има достъп до хората само през декември – поне доколкото знам. Събираме две и две и какво получаваме? Йоста (пръстът му се забожда в гърдите ми) води Олаф на операция в Германия. През декември Йоста се връща тук, пък после ще му мислим.”

Споглеждаме се.

„А как ще стигнем до Германия?”, пита Олаф. „Е, как! Оттук е най-лесно през Одеса с ферибот до България, а оттам – със самолет.” Братовчед ми се отпуска на стола, докато ние с Олаф подскачаме като ужилени. „България!!!”

(следва продължение)

Буря в чаша чай, VII

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море…

Какво се случи дотук: на Джуджето (което работи като съветник в джуджешкия футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”) му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби на Санта Клаус. Беше предложение, на което Джуджето не можа да откаже. А трябваше.

Чаят ми отдавна е изстинал. Изливам го на пода. Получава се красива локва. Прилича на малък залив в Азовско море – даже чувам да шуми прибой в нея. Заслушвам се и се отпускам. Представям си как вълните на чая се блъскат в ресните на килима.  Започва да вилнее буря, става все по-шумно. Изведнъж се сепвам – шуми не локвата, а звънецът. Сигурно е някой от Службите на Клаус. Е, от кожата си не мога да избягам. Отварям със замах вратата.  Задушен съм от прегръдките на братовчед ми.  Зад него пристъпя от крак на крак вратарят на „Трансгрес” и сумти благодарности. Всичко ми става ясно като на длан – Санта Клаус е превел пари от мое име на сметката на вратаря, който сега може да си направи скъпата трансвидова операция (нали човек иска да става), а аз съм до живот длъжник на Клаус. Част първа от сделката е изпълнена. В човешките филми в такъв момент от небето се разнася демоничен смях  и главният герой припада. Докато се чудя дали да започна се смея или да плача, припадам.

(продължение следва)

В капан (фотосесия)

Фотосесия, вдъхновена от реални събития, случили се с живи същества около вас.

В капан
© Basso Pomade

В капан
© Basso Pomade

В капан
© Basso Pomade

За повече информация: В капан

Встъпване в длъжност

– Добър вечер, добър вечер! За мен е чест да говоря пред отбрано общество като вашето! Бях помолен да кажа няколко думи за героя на деня, брат ми…

– Добър вечер, добър вечер! За мен е чест да говоря пред отбрано общество като вашето! Бях помолен да кажа няколко думи за героя на деня, брат ми. Смея да твърдя, че съм сред хората, които го познават най-добре.

Бих искал да ви върна за момент назад във времето. Последното излъчване на „Мечтата на Минотавъра“ беше през 1994, а брат ми, както знаете, се роди година по-късно. Бяхме намерили записи с дядо, пускали сме му ги, но не е същото. Има радиопредавания, които едно момче трябва да чуе като дете, за да стане истински мъж. Брат ми не стана.

Друго, което мога да ви кажа за него е, че се пропи преди да е проходил. Да, истина е! Известна вина за това имам и аз, признавам си. Не отричам, че именно аз сипвах от ракията на дядо в шишенцето му. Е да, ама пък дядо защо си държеше ракията на достъпно за деца място? Напълно безотговорна постъпка! А и на малкия му харесваше, спор няма.

Смятам, че именно рядката комбинация от радионеграмотност и инфанталкохолизмус, се оказа решаваща в успеха на брат ми. Погледнето го само – човек, който не може комар да убие, камо ли да измие три чинии подред, без да счупи поне една! И все пак той, именно той, беше избран от вас за Председател на Федерацията. Затова да му пожелаем заедно успех за дълги години на тази позиция, а вас ще помоля да престанете да викате и да ме целите с предмети. Късно е!

Разхладително

Слънцето изгря и тежката нощна стража свърши. Капитанът се запъти към оръжейната, за да сдаде оръжието си. Имаше нужда от почивка, горещ душ и сън, а още на обед трябваше да се яви при генерала…

Слънцето изгря и тежката нощна стража свърши. Капитанът се запъти към оръжейната, за да сдаде оръжието си. Имаше нужда от почивка, горещ душ и сън, а още на обед трябваше да се яви при генерала. Често се чудеше къде ли би бил сега, ако имперският кесторион не го бе избрал през една подобна септемврийска утрин, преди малко повече от тридесет години.

Минавайки покрай главната порта на замъка, дочу как стражите се караха на някого, не го пускаха вътре. Не можеше да разбере какво им отговаря човека, студени тръпки го полазиха и изпита желание да види какво става от другата страна. Но нямаше време. Никога нямаше време.

По-късно говори с един от стражите – не можа да устои на любопитството – и разбра, че бил някакъв старец, родом отвъд големите планини (откъдето бе и самият той). Нямало причина да го пуснат, един от многото… Хората от степите и планините често се опитваха да влязат, с надежда да намерят храна и подслон.

Първите тръби отново свиреха в ледения въздух. Крушките угаснаха и коридора сякаш се стопли от още неизгрялото слънце. Най-накрая той стигна до източната част. Отвори почернелия от дим прозорец и вдиша. Палатката беше там, където му бяха казали – самотна в степта, до пътя пред главната порта. Мъжът бе наблизо и събираше замръзнали гъби, точно както и той би събирал, ако не бе постъпил на имперска служба.

– Казват че е ловец. Не го пускат в замъка. – Капитанът смутено се дръпна от прозореца – две млади перачки с големи кошове се бяха приближили незабелязано и го гледаха усмихнати.

– Извинете ме, трябва да побързам – сепна се той и закрачи обратно по коридора. Почуства се глупав и виновен, че се остави да го изненадат така.

Зимата бавно приближаваше и той не пропускаше ден, без да погледне към избелялата палатка, загубена в степта. Виждаше как старецът тича, за да се стопли сутрин, как събира гъби… Но често просто го нямаше – единствения знак за човешко присъствие оставаше палатката. Тогава си тръгваше разочарован и се надяваше, че стареца си спи кротко вътре. Мисълта как броди някъде из ветровитата пустош му разваляше настроението.

Все още бе тъмно, до изгрева не оставаше много. Той се промъкна покрай задрямалите стражи и се запъти в далечината. Всъщност, не беше сигурен защо отива, но след всичкото това време знаеше, че не може да продължава така. Беше първия зимен ден.

В палаткате беше тихо. Платното плющеше от вятъра.

– Хей!…

– Тук ли си?!…

Мъжът отвори палатката и се промъкна вътре. Лъхна го студен въздух. Имаше някой под одеялата. Човекът беше умрял. Внимателно откри лицето му и отдъхна си облекчен – не беше баща му.

В капан

Струва ми се, че под всяка извадена плочка се крие смачкана жабка, а под капака на всеки скенер се показват пръстчетата на малка детска ръчичка. Струва ми се, че в процепа между двете бюра е притиснато гущерче…

Струва ми се, че под всяка извадена плочка се крие смачкана жабка, а под капака на всеки скенер се показват пръстчетата на малка детска ръчичка. Струва ми се, че в процепа между двете бюра е притиснато гущерче, а между книгите в библиотеката са заклещени кравички, кученца, тигърчета и други животни от зоопарка. Струва ми се, че под вратата на тоалетната се промъква мишчица и че зад оградата на строежа пасе динозавърче. Струва ми се, че в шахтата пред входа чувам плача на затворено дете и че под гумата на джипа е затиснато бяло коте.

В банята пък, веднага щом светна лампата и виждам как цели тълпи дребни същества се шмугват в отдушника, завират се в под легените или се изнизват през сифоните. Все ми се ще да им кажа да не се страхуват от мен, че аз съм на тяхна страна, но няма как – за толкова кратко време.

Не разбирам – не може ли да се отворят всички врати, да се извадят всички неща от чекмеджетата, да се заравнят стълбите и да се съборят оградите? Защо трябва половината живи същества на тази планета да бъдат хванати в тези капани и да чакат някой от нас, бързайки да свърши следващата си работа, да ги освободи за малко от тежестта, която ги притиска?

В капан
© Basso Pomade

Още по темата: В капан (фотосесия)

Без рецепта

– Абе, каква рецепта бе? Нямам рецепта. Какво значение има от какво съм болен и болен ли съм изобщо? Искам да си купя това лекарство, това е. Кой Ви говори за лекуване?

– Абе, каква рецепта бе? Нямам рецепта. Какво значение има от какво съм болен и болен ли съм изобщо? Искам да си купя това лекарство, това е.  Кой Ви говори за лекуване?
– Как? Лекарствата са за…
– Стига глупости! Имам колекция, казах Ви вече. С един пич от Словакия си менкаме и с един от Канада, също. Вчера разбрах, че е излязъл тоя Неозарезан плюс и днес идвам да си купя – за моята колекция и на тях да им пратя.
– Но, господине, не можем така просто да Ви продадем…
– Какъв е проблема? Това, че съм здрав ли?
– Не, но…
– Трябва да се разболея, може би и да намеря някой подкупен лекар да ми напише рецепта, това ли трябва да направя?
– Не, но лекарствата…
– Ама казвам Ви пак – не ми трябват това нещо като лекарство. Не ми пука изобщо какво лекува. Ня-ма-да-го-пи-я! Просто е ново, нямам го и идвам да си го купя. Петдесет кинта за три опаковки, ето!
– То е по 15.97.
– Окей, дайте ми три опаковки, здръжте си рестото и да се разотидем, а?  Става ли, а?
– Добре. Три, нали?
– Да.
– Заповядайте.
– Ей! Ето, че може да се разберем! Довиждане!
– Довиждане, приятен ден.

– Какъв е тоя Нео, какво беше?
– Не знам, не съм го чувал. Дадох му три блистера Металон.
– Хаха, верно?
– Тъпанар!  Идва и ми крещи тука! Имал колекция, дръжки! Кварталът се напълни с наркоманчета, добре че са неграмотни.  Дай ми нещо за кръвно!

А вашият блок, източен ли е?

Не всеки знае, но блоковете имат нужда от източване през определен период от време…

Не всеки знае, но блоковете имат нужда от източване през определен период от време. Не всички, разбира се, но повечето. Въпрос на късмет е – има блокове, които никога не са били източвани и нищо им няма, живеят си хора в тях, дават се стаи под наем и никой не се оплаква. Но има и такива, които ако не се източат може да стане голяма беля. Затова в цивилизованите страни много се следи блоковете да се източват в срок, който нормално е на всеки три години.

В града, в който живея обаче повечето блокове трябва да се източват буквално на всеки няколко дена, иначе се наводняват, прокапват им козирките и изобщо им се случват много неприятни неща. Това са обикновени блокове построени набързо и без желание. Да се живее в тях съвсем не е безопасно. Когато духа прозорците скърцат и имаш чувството, че ще ти паднат отгоре. А ако пък паднат – тогава трябва или да се пазиш или – ако има нещо по-ценно близо до теб – да преградиш пътя на падащото стъкло със собственото си тяло.

До скоро не знаех, че блоковете трябва да се източват. Но сега, когато вече знам всяка сутрин слизам и го източвам, дори да не работи асансьора. Боли ме все още крака от онова стъкло, което едва не ми преряза ахилеса, но ще ми мине. Цяло чудо е, че Тина остана напълно невредима. Ето сега даже докато пиша и чувам мяукането й в другата стая.