Дружба

Джанка зяпа през прозореца. Лято е. Останала сама в града, тя скучае. Играе си с тирантите на тролеите. Стига й само да ги погледне и те се свиват, сякаш са изяли нещо много кисело…

Джанка зяпа през прозореца. Лято е. Останала сама в града, тя скучае. Играе си с тирантите на тролеите. Стига й само да ги погледне и те се свиват, сякаш са изяли нещо много кисело. Започват да плюят искри и се спускат рязко надолу. Ватманът ругае и отива да ги закачи отново за живителния ток. Джанка се смее, изчаква ватманът да се върне в кабинката си и отново поглежда към тролея. Тирантите пак падат, ватманът пак ругае, пътниците пухтят. На третия път й омръзва – отива да си намаже филия със сливов мармалад. Джанка още не знае, че след няколко дни цялото семейство ще се премести да живее в квартал Дружба, където няма тролеи. Никога вече искри и забава. Никога.

Тролей
© WNVEH

Досада

Не бива да се сърдим на някого само заради това, че е досаден. В крайна сметка никой не може да бъде виновен, затова че е пипнал тази ужасна болест: Досада.

Не бива да се сърдим на някого само заради това, че е досаден. В крайна сметка никой не може да бъде виновен, затова че е пипнал тази ужасна болест: Досада.

Има най-различни начини да пипнеш Досада. Някои я имат по рождение, неволен подарък от майка или татко досадници. Те са безнадеждни.

Също така е известно, че Досадата е силно заразна. Например болен в напреднала фаза може да ти лепне Досада без дори да те докосне, само докато те поздравява сутрин пред асансьора.

Досада може да се пипне и по много други начини. Най-зловещият от тях: можеш да пипнеш Досада докато ядеш сливи. Тези малки, лигави и безвкусни плодчета са напаст не само за децата, но и за много възрастни. Сливовите дръвчета растат толкова начесто по квартални градинки и гьолчета, че е почти невъзможно в тази страна да намериш място, където като застанеш и погледнеш напред да не видиш поне едно от тях.

Татуировка куче

Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб…

Татуировка куче
© Ванда

Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.

– Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!

За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.

Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.

– Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.

Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.

Сбогуване, X

Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов…

Струйка сос се стича по брадичката на майка ми и капе на масата. Мълча. Доброто възпитание не е в това да не разлееш сос на покривката, а да не направиш забележка на този, който го стори – бил казал Чехов. Тя напук не посяга към салфетката в скута си, сякаш иска да стои часове наред с полуотворена от изненада уста. Новината, че заминавам за година в света на хората, я разстрои прекомерно. Повече, отколкото очаквах. Баща ми ме гледа настойчиво. „Направи нещо!” – чета в погледа му. Напук се опитвам нищо да не правя.

– Смятам, знаеш, – майка ми избърсва рязко соса от брадичката си – че хората са непоправими ръстисти. До края на миналия век в техния свят джуджетата нямали никакви права. И все още нямат.”

– Чернокожите, мамо, не джуджетата. – поправям я.

– Чернокожите джуджета – допълва баща ми.

– Чернокожите И джуджетата, натъртва тя и изсумтява: „Ръстисти!”

– Ще те пребият посред бял ден, ще те накарат да добиваш руда в Сибир!

Предразсъдъците и в двата свята са непоклатими. Хората са убедени, че джуджетата са глуповати създания с месести носове и островърхи шапки. Джуджетата, от своя страна, считат хората за агресивни варвари, които в безумието си вярват, че са венец на Сътворението. Трябва да призная, че джуджетата отдавна вече не носят островърхи шапки, докато хората още живеят в заблуда за превъзходството на ръста си. Затова ние се придържаме строго към Декларацията за Невидимост – никой не знае, какво би им хрумнало, ако хората узнаят истината за нас. Но все пак – масов ръстизъм никога не е имало и няма да има. Страховете на майка ми са необосновани. Пътувал съм неведнъж инкогнито в човешкия свят.

– Наистина, пътувал е неведнъж до там. –  Татко става, слага ръка на рамото на майка ми.

– Утре ще те закараме до пристанището – казва тя . Благодаря и я прегръщам. Доброто възпитание не е в това да не разстроиш някого, а да знаеш как да го утешиш.

(следва продължение)

Победителите не ги съдят

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига…

Победителите не ги съдят
© неизвестен

Лили пресече без да се оглежда и задъхана спря на банкета. Извади от ръкава червило и се намаца чак до веждите. С леко приличие изтри около очите за да си сложи грим. Не се разплака, съжалявам. Просто седна в крайпътното и замига.

– Е не може така – помисли на глас. – Не може всеки, ВСЕКИ БОЖИ ПЪТ, да се случва едно и също. Ако не е на зарове, ще е на жабки, ако не е на монополи, ще е на чък-чик!

В тъмното към нея се приближи фигура на мъж в разцвета на силите си. Лили го освети отгоре, отдолу и отляво и го позна.

– Сядай!
– Няма бе, аз дойдох само да си купя цигари, че оттатък вече е затворено.

И трите й фенера се умълчаха. Мъжът се върна с една кутия, запали си със светкавицата на полароида и разкашля всичко наоколо. По Беласица телени мрежи.

Неразбирателства

Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде…

кифли
© Sexxa

Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде. Горещото тесто от долната страна се надигна и с бълбукане започна да приглася на хрущящата коричка. Започваше дневния скандал между кифли в офиса. Единият кренвирш тихомълком си отвори чекмеджето и си сложи по един банан във всяко ухо. Трудно е да си мъж в женски офис.

Monsieur Fauteuil

Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала…

Мосю Фотьойл обича да седи в парка. Почти никой не го забелязва, но той често се разхожда из квартала. Денем обича да се наслаждава на слънцето седнал на някоя алея, а късно вечер да застава на някоя оживена уличка, така че да участва в нощния живот.

Малко хора знаят, че преди да се пенсионира, Мосю Фотьойл е работел в международния транспорт и е пропътувал половината свят на колела. Той обича пътищата и знае, че по света има много хубави места. Но обича да казва, че там, където е в момента, е най-хубаво. Той всъщност е домошар и не би имал нищо против да прекарва цялото си време в някой уютен хол, четейки дебели книги и усещайки парата на топъл чайник до краката си. Но и паркът много му харесва. В хубави дни на него кацат птици, а понякога малки животни се свиват в скута му.

Мосю Фотьойл никога не се тревожи за това какво ще се случи с него, нито за това, което се е случило вече, защото той знае, че важно е онова, което се случва в момента.

Monsieur Fauteuil
© WNVEH

Експозе

На Слава ушите й почервеняват всеки път когато й спомена за изложба. До мораво. Условен рефлекс, откакто я нащипах преди година, когато обезумях на изложбата на Матис…

На Слава ушите й почервеняват всеки път когато й спомена за изложба. До мораво. Условен рефлекс, откакто я нащипах преди година, когато обезумях на изложбата на Матис. Сега не ще и да чуе за мен или за изложба, не обича да си пудри ушите. Затова се обадих на Гого.

Не можел, зает бил. Ще ида сам.

Гледам, в асансьора пак са се навъдили екофашисти. Крият се по ъглите и само нощем, когато няма никой, се катерят по огледалото и пишат с червило „MORE DEAD PIXELS“, „MAXIMIZE THE MINIMUM!!!“ и подобни. Ще трябва да говоря с портиера.

„Последната полиетиленова торбичка“, 6.VI – 9.VI. Днес е осми, ще е навалица. Гледах как я докараха, един Локхийд кацна в двора на галерията, което е и мой двор, а край него кръжаха щурци, от сектретните. Останали са само три, тук докараха тая от Чикаго. Охраната е непоносима. Пускат специална синтетична миризма, да гони подобни на тия от асансьора, отделно има щурци-шпиони навсякъде. А самата торбичка е изложена зад три реда овъглен плексиглас и човек може само контурите й да види. Поне така казаха.

Навалицата ме отказа. Мисля да се обадя на Слава все пак. У тях рядко има хора.