Тропот под линия*

Сънят беше.

Сънят беше.

––––––

*Бел. ред. – Сънувах, че се промъквам у вас докато ви няма, да си прибера кубинките, които не знаехте, че са там. Прибрахте се докато бях вътре.  Видяха ме само децата, но без изненада. Смесих се с нахлулата след вас тълпа от още приятели-инвалиди. Измъкнах се почти незабелязано. Навън не се събудих, без ропот и топли крака. Но с ясен път – назад и над.

На море с мавър, XIII

Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век…

Джуджета, маври и маймуни били живите играчки на европейските крале през XVIII век. Били дъното на двора. Маврите слугували на пирове, където джуджетата трябвало да изскачат от ледени торти, а маймуните, с бели ливреи и черни ръкавици, чистели пода след това.

Няколко века по-късно отново сме на дъното. Две джуджета и един мавър. Седнали сме на най-долната палуба на кораба и се смеем. Олаф, Алексей Мавъра и аз.

– Само маймуна ни липсва! – въздъхва Алексей.
– Шимпанзе със звънче!
– Не! – поправя ме той. – Макак с калпак!

Говори носово и от странния му акцент това звучи като „ама как с каупак!”

– Пррррадядо ми – продължава да гъгне той, и ррррр-то бълбука разноцветно като сапунени мехурчета изпод мустаците му,  – Прра-прра-дядо ми, тоест, е бил самият Александъррр Серрргеевич Пушкин. Неговият пррраадядо пък – Мавърът на Петърррр Велики. Все маврррри. Все Велики!

Вярваме му. Вярваме на всичко, което казва. Още от момента, когато се сблъскахме с него в мрака на трюма. Бежанец, той не казва от къде точно идва и защо бяга. Знае много. Например, че товарните кораби между Варна и Одеса отдавна вече никакъв товар не носят. Правят празни курсове. Но за това никой не бива да знае. Военно-товарна тайна, казва той и присвива очи. Според него тук сме на сигурно място:

– Никой лошо няма да ви сторрри! Ни рриби, ни хоррра!

Личи си, че във вените му тече кръвта на Пушкин.

Унасям се, докато  Алексей продължава да гъгне, бъбри и бълбука. Сънувам, че съм заровил пръсти в брадата на морския цар, а той ме люлее на скута си.

– Никой лошо няма да ви стори, казва. Ни риби, ни хора…

(следва продължение)

Фреди и Оскар

– Бързо отикахме годините, а Фреди? Не трябваше ли да продължим с шоуто поне още малко? Ти и аз, по нашите си начини…

– Бързо отикахме годините, а Фреди? Не трябваше ли да продължим с шоуто поне още малко? Ти и аз, по нашите си начини. Какво славно време беше и как само се въртях красиво, дори и в грижите си.

– Това покана ли е, Оскар? Може би искаш да потанцуваме, а хубавецо? Движи се по-бързо сега, че скоро ще ни надушат. И тогава ще се върнем там. Последният път това там ни докара сега тук…

– Мамоооооо! Пак са тук. К’ви са само гнусни. Ето виждаш ли ги, тези две буболечки.

– Недей да викаш, ще събудиш Дориян. Ще напръскам с това новото, аидсол. Сигурна съм, че ще ги тръшне и повече няма да плашат малкото ми ангелче. Ти защо не четеш? Нали ми обеща една приказка днес? Славеят и розата. Уж обичаш тази приказка. Или искаш за великана?

– Няма пък, няма пък! Искам касетката да гледам. Онази старата, с концерта от Будапеща. Където сте се запознали с татко. И сте се целували, докато ви е пял онзи чичко с мустачките. Като на татко. Скриха се, видя ли ги? Офейкаха, зад шкафа. Пръсни и там, моля те. Убий буболечките!

– Спокойно, Брайън. Препаратът ще ги застигне и там. Нали помниш рекламата, която гледахме заедно. А сега чети.

– Отървахме се отново. Какво беше това чудо, дето ни напарфюмираха. Пфуууу, гадост. Фреди, чуваш ли ме? О, не… Фредиииииии!

Едно към едно

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

Едно по едно. Това ще свърши зле.

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е… ооох…
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко… аз… к’во стана… аз що бях в ареста? И… ааа… що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох… чакай… а… какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох… Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа… Май е щото си момиче?

Отвън и отвътре

Една врата имала три ключалки – две истински и една фалшива. Най-горната била истинска.

Една врата имала три ключалки – две истински и една фалшива. Най-горната била истинска.

Едно джудже имало два ключа, и двата истински, но не можело да стигне до най-горната ключалка.

Един човек имал три ключа, но две ръце.

Една вещица знаела заклинание, което отваря всяка врата на света, но тази седмица постела и застанала с другите отпред да чака.

Един комар долетял, разбрал каква е работата, минал през фалшивата ключалка и им отворил.

Вещицата седнала на стола да си почине, годините й били натежали.

Човекът се научил да жонглира с ключовете и децата от царството идвали да го гледат през прозореца.

Джуджето изковало от ключовете си очила и засричало надписа на вратата – „не-пус-кай-те-ни-ко-го-клю-ча-рят“.

Комарът затворил след себе си.

Нощ и половина

Лежа си в леглото и се ослушвам. Няма нищо за правене – не мога да заспя, не ми се става вече – уморих се да ставам и пак да лягам…

Лежа си в леглото и се ослушвам. Няма нищо за правене – не мога да заспя, не ми се става вече – уморих се да ставам и пак да лягам. То си е уморително! А и жената от съседното легло всеки път се буди като ставам, и започва да се оплаква. От синовете в Америка основно, но и за други неща говори. И как се е нагълтала с живак. Аз пък се уморих да я слушам – нея и синовете й. Затова кротувам и тихичко си светя в тъмното, за да не ми е съвсем скучно. Разглеждам стената. Мислено създавам цивилизации, откривам нови континенти, закривам старите, играя си на Прометей, а после и на Нерон, пращам агенти на Луната, скарвам континентите едни с други, а след това ги приспивам. Тях вместо себе си. Женски гласове в коридора – тихи, напевни. Капки. Разни мисли жужат около главата ми. Болката има вкус на нещо оранжево и кръгло. Бзззт. Бзззззт. Зззззт. Надявам се само аз да ги чувам.

– Боли ли те?

Размърдвам се. Светло е. Жената я няма, заменили са я с друга жена. Тази сякаш не е склонна да се оплаква, по-скоро очаква от другите да се оплакват на нея. Въпросът й ме смущава. Боли ли ме? Натиска ме по корема няколко пъти и със сигурност ме заболява. Очарована и ужасена съм от нея – където пипне, посажда най-различни видове болка. Всеки от тях ме разбужда все повече, докато накрая почти съм готова да скоча от леглото и да избягам от нея. Предишната жена повече ми харесваше! Тази ме гледа прекалено угрижено – надушвам, че нещо не е наред.

– Хайде, опитай да станеш. Не си за това отделение ти. Ще те водим при нас в хирургията.

Ми, да!

Дима реши, че ѝ е писнало да бъде мида. Замисли се дълбоко и реши да стане керемида. Не ще вече да лежи на мътното дъно и да я боли ревматизма, ами иска да се пече на ачик високо по покривите…

Дима реши, че ѝ е писнало да бъде мида. Замисли се дълбоко и реши да стане керемида. Не ще вече да лежи на мътното дъно и да я боли ревматизма, ами иска да се пече на ачик високо по покривите. И тръгна Дима към университета да се изучи за керемида.

Следва продължение… (но след много време, понеже мидите, заради известни анатомични затруднения, умеят да ходят само страшно бавно)

Продължение: Стигна Дима след точно 36 месеца в университета и от обикновена мида се изучи за един семестър за червена гланцова керемида. Взе си дипломата и се запъти по света да дири ачик.

Следва продължение… (т.е. не следва, защото керемидите поради известни анатомични затруднения хич не умеят да ходят на ачик)

Мида
© WNVEH

Нищото, XII

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб…

Какво се случи дотук. На Джуджето, което работи като съветник в местния футболен отбор „Трансгрес-Цвергберг”,  му падна шапката. Докато я вдигаше, получи оферта от тайните служби.  Беше предложение, на което не можа да откаже. А трябваше.  За да се спаси,  Джуджето избяга в света на хората, придружено от вратаря на отбора Олаф.

„Студът, тъмнината и нищото не съществуват. Това са празни понятия, измислени от хората” – шепна на Олаф, докато зъзнем в пълна тъмнина в празен трюм на товарен кораб. „Студът е липса на топлина, тъмнината е липсата на светлина, а нищ…” Огромната длан на Олаф запушва устата ми. „Ш-ш-т! Тук има някой!”

Трябва да сме нащрек.

Днес следобед, когато най-после дойде време за хапчетата за невидимост – по предписание четири часа след пристигане в света на хората –  седнахме  пред Морската гара в Одеса. Олаф тръгна да рови в джоба си. Извади втвърдена топчица от дъвка (от Япония! – каза кротко той), после две гайки, шепа семки и… едно нищо. Нищото беше липсата на хапчета за невидимост. Забравени вкъщи. На масата в кухнята. В Цвергберг. А ние бяхме забравени от Бога. На пейка пред гарата. В Одеса.

Без паника, казах си и от напълзелия ме страх останах даже спокоен, докато Олаф се вайкаше и обикаляше пейката в тръс. Минувачи започнаха да се спират и да ни сочат с пръст. Това го стъписа. Спря, тръшна се до мен и заплака. А аз вече имах план.  Трябва да пропълзим в трюма на някой товарен кораб.  Така ще пътуваме нелегално до Варна, а от там все някак ще стигнем до София, където, чувал съм, живеели доста джуджета-емигранти. Все някой ще ни услужи с хапчета или ще ни каже как да си намерим.

С първата част от плана се справихме сравнително лесно и незабелязано – нали сме дребнички.  Дали  ще имаме късмет и занапред – не знам.

Трябва да сме нащрек.

„Ш-ш-т” – отвръща някакво ехо на шепота на Олаф. Изглежда, че не сме единствения нелегален товар в иначе още празния трюм.

(следва продължение)

Един ден на Иван Иванич

Преди обяд пушеше хашиш, за разтуха. После отиваше на зъболекар, заради страха. За обяд си взимаше супа леща – обожаваше неописуемото на родния му език чувство на бавно свличане на зърната по хранопровода…

Преди обяд пушеше хашиш, за разтуха. После отиваше на зъболекар, заради страха. За обяд си взимаше супа леща – обожаваше неописуемото на родния му език чувство на бавно свличане на зърната по хранопровода. Той никога не дъвчеше.

Следобедът беше вълче време – упражняваше слуха си, спейки нащрек. Привечер в дома му идваха галеристите и пушеха зад гърба му, докато той миеше старателно плочките на кухненския плот. Лъскаше ги докато не блеснат, след това се обръщаше към момчетата, сваляше престилката и излизаха.

Рядко повтаряха – Туагаран е голям град, можеш да просиш практически на всеки ъгъл. Те обичаха малките рибарски площади в близост до езерото и често се връщаха без пари, но с цял сак раци. Раците бяха полуживи и те разбиваха дневни аптеки, крадяха адреналин и ги връщаха към живот. После ги пускаха по пощенските кутии на хората от района и като ги свършеха, се разделяха.

Той се прибираше винаги преди съмване. Спеше на прохлада на балкона – три часа му стигаха. Ставаше, когато слънцето задмине дървото на хазяина, и слизаше до кафенето за хашиш. Когато нямаха, им продаваше.

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!