Голяма пица със спомени и емоции

Днес никой нищо не ме попита, затова сама се попитах – дали хората вече не знаят всичко, което им е необходимо?

Днес никой нищо не ме попита, затова сама се попитах – дали хората вече не знаят всичко, което им е необходимо? Хм. Обзалагам се, че не. Ето например – знае ли някой от вас какво сготви тате снощи? Аз знам, защото помагах. Ей, хрумна ми страхотна идея. Защо не взема да му кажа да заминем за Куба и да станем готвачи там?

Ana and Layla
@ detskazakuska.com

Моля, задавайте своите въпроси или Лейла ще си ги задава сама.

Проблем с часовников механизъм

Уилфредо завъртя внимателно ключа и едва натискайки дръжката на вратата влезе в тъмния апартамент. Минаваше три часа и Хулия най-вероятно отдавна си бе легнала…

Уилфредо завъртя внимателно ключа и едва натискайки дръжката на вратата влезе в тъмния апартамент. Минаваше три часа и Хулия най-вероятно отдавна си бе легнала. Не беше пил много, не повече от три-четири питиета, плюс онези фантастични шотове текила с портокал и канела. Чувстваше се добре. Лекото пищене в ушите и чувството, че е самотен и нежелан бяха нещо обичайно и нямаха отношение към изпития алкохол.

Уилфредо влезе почти безшумно в спалнята и се промъкна до леглото. Обзе го нов екзистенциален прилив на паника. Защо тези няколко часа на еуфория в бара, часове на ожесточено крещене и танци, не можеха да продължат вечно? Защо всичко хубаво в живота след миг изчезва и се превръща в объркан спомен?

Както беше с дрехите, Уилфредо се шмугна до Хулия и я прегърна. Ръцете му намериха гърдите й, заспали и меки и загърбвайки мрачните си мисли започна да я целува по раменете и врата. Внезапният пристъп на страст продължи около минута, но съпругата му така и не даде признаци на живот. Отчаян, Уилфредо се изправи и седна на ръба на леглото. Вдигна едната й ръка, задържа я за кратко във въздуха и после я пусна. Ръката тупна глухо върху матрака.

– Безчувствена, студена кучка – промърмори Улфредо и задърпа вратовръзката си.

Животът продължава

Ама 30-ти е вече, не може така!

– Ама 30-ти е вече, не може така!

– НЕЕЕЕЕ! Ох, леле НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ.

Звук от резки спирачки.
Жена тича пред колите, точно където изскачат с бясна скорост и разцепват мрака на тунела.
Жената тича, навежда се и после тича обратно. Носи нещо малко и черно.
Зъбите са бели, а кръвта тихо тече. Няма вече, няма вече.

Минути тишина, никой не знае какво да каже.

– Та казвам ти, 30-ти е вече, трябва да я платя тази сметка или ще ми спрат телефона…

Нещо, но не помня какво…

Скъпа Лайла, забравих нещо, ама не помня какво. Какво са паметта и забравата?

Тази седмица въпрос ни изпраща manypervez:

М: Скъпа Лайла, забравих нещо, ама не помня какво. Какво са паметта и забравата?

Л: Здравей, Ману. Отговорям ти между две домашни, че бях болна и три седмици не ходих на училище. На теория всичко е много просто: едното служи за запомняне на хубавите неща, а другото е когато например искаш да забравиш нещо лошо. Истината обаче е, че хората често ги бъркат, както бъркат умно и глупаво или зелено с оранжево. Защо иначе понякога помним дребни и глупави неща, а забравяме например рождения ден на някое дете, или че е Коледа, или нещо друго вселенски важно?

Някой от вас, драги зрители, има ли какво да каже по въпроса? Аз лично довършвам това домашно и отивам да карам шейна! До следващата събота!

Flowers
© internet

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Битие

Утре ще се разделя с дясната си ръка. Останаха малко неща от тялото ми за подаряване. Вече свикнах с липсата на единия крак, който получи Пътешественикът преди няколко земни месеца…

Утре ще се разделя с дясната си ръка. Останаха малко неща от тялото ми за подаряване. Вече свикнах с липсата на единия крак, който получи Пътешественикът преди няколко земни месеца. Зеницата ми пък поиска Астрономът. Той свърза нашите две измерения. Така се научих да бъда. Чувам сърцето си в този момент. То конпее за Поетът. Тупти. Историята на Поетът ще разкаже то. Когато се случи раздялата ни. Песни на Поетът се пеят в Безкрая, затова се радвам на сърцето си за полета, който избира. Но утре, утре малкия пакет ще вземе Художникът. Същият, който нарисува Красотата и изгуби своята ръка. Той ще продължи да рисува . Ще вземе ръката ми и ще продължи да излива себе си и да изпълва огромното и невъзможно космическо платно. Всички те, Художникът, Астрономът, Пътешественикът и другите живеят в Града, който само аз наричам така. Аз живея далече от другите. В Къщата, извън Града. Почти сам. Само аз и душата ми. Душата е мой обичан приятел. Помага ми с усмивка в демонтирането на подаръците на тялото. На мен те не са ми нужни с абсолютната зависимост на даденото. Мога и с оставащата смешно нехармонична опаковка. Имам си душа. Двамата четем заедно божието напътствие, песен 75, „Архитектура на човека“, макар душата да го знае наизуст и обсъждаме поредната обична раздяла. Така се забавляваме с нея.

Понякога съм тук. В друг момент, точно тогава съм и там. У дома наричам и двете места. Така съществувам цялостно. Доброто и лошото в мен се свързаха. Не помня кога и как пристигнах в Града. Знам само, че го исках и се случи. Това всъщност са моите истории от света, в който никой не използва думите. Светът на красотата. Или Града, както го наричам. Нямам име тук. Знаят ме като инженер на човешката душа . На Земята, където съм роден името ми е забравено. Там съм обикновен мечтател и се грижа за децата, с които опознаваме света. Заедно в игрите.

Колко струва свободата?

Здравей Лейла, колко струва свободата?

Днес въпрос ни задава Нова, която наскоро бе отвлечена в центъра на София от гигантски паяк:

Н: Здравей Лейла, колко струва свободата?

Л: Здравей Нова. Свободата ти струваше точно 37 лева плюс фиш за още 20 лева.

Нова
@ Basso Pomade

Моля, задавайте своите въпроси и всяка събота Лейла ще отговаря на един от тях.

Малка нощна музика, в скоби

В една тиха бяла нощ боговете се събрали да поиграят на зарове. Яма хвърлил пет, Йода – шест, а Иуда – седем.

В една тиха бяла нощ боговете се събрали да поиграят на зарове. Яма хвърлил пет, Йода – шест, а Иуда – седем. Разлютил се Яма и посякъл Иуда. Йода се сдухал и се свил, а Иуда замигал очарователно невинно. От играчка – хей ти плачка!

Яма хвърлил отново, този път и трите зара. Първият паднал в Брюксел – тройка. Вторият ударил Хирошима, а третият – Нагасаки. Общо – пак пет. Нямал ден Яма. Нямала ден и Земята.

Дошла жаба – стара баба. „Барбра Страйсанд“, представила се. Събрала заровете, разчистила под тях, запяла. Пяла на боговете за живота и късмета, за любовта. Пяла им как след нощта идва ден и че нощта е, което ти трябва.

Харесала се на боговете песента й – Иуда се оживил, Йода пораснал. Единствен Яма нехаел. Нямал ден, наистина. Слушал песента, разбирал я, но си мислел за нещо свое. Дошъл момент, когато мисълта му спряла. Успокоил се Яма, замахнал и посякъл Барбра. Та от плачка – пак играчка!

Неуязвим

Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство – че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки, че въобще не учех…

Бях съвсем млад, когато за първи път ме изпълни онова чувство – че съм по-специален от останалите. Имах ангелско лице и бях най-умният в училището, въпреки, че въобще не учех. Платинено русата ми коса блестеше под ослепителното екваториално слънце, а вечно присвитите ми, гарваново черни очи ми спечелиха сред децата прозвището „китаеца“, факт, който приемах с гордост, тъй като обожавах Брус Ли.

Скоро стана ясно, че съм и ужасно привлекателен за момичетата. Когато играехме футбол пределно острият ми слух нерядко долавяше реплики като „Виж Т. как красиво тича!“ и съответните въздишки, които долитаха в отговор. Не се стараех да тичам по този начин, просто така ми се получаваше – почти като на забавен кадър, а същевременно винаги успявах да изпреваря противниците.

Когато навърших 18 години вече бях спал с 11 момичета. Веднъж лежахме с М. в таванската й стая и гледахме небето. „Щастлива съм“, каза тя и после се разплака. Поисках да я успокоя. „Какъв късмет имам, че те намерих“, прошепнах в ухото й. Не бях излъгал и все пак – когато погледнах в очите й разбрах: действително бях късметлия, но не заради нея, а заради самия себе си. Нещо вътре в мен ме караше да се чувствам безкрайно щастлив от факта, че аз бях аз, че природата, в безкрайната си мъдрост, беше решила да ме сглоби по такъв фантастичен начин, с тяло и сила на полубог, мозък с безгранични възможности и – хаха – способността да съчувствам.

sol
© internet

И ето ме днес. Какво ли не опитах през всички тия години. Не във всичко успях, провалих се доста пъти, забогатях, фалирах, пак забогатях и отново профуках богатството си. Притежавах просперираща финансова компания, живях на яхта десет години, обиколих света, създадох лаборатория за изследване на рака, осъдиха ме за промишлен шпионаж, а жените, за които непрекъснато се женех и развеждах разграбиха цялото ми имущество.

Последно реших да обикалям бреговете на Амазония. Завъртях набързо малък бизнес с пружинни часовници, с приходите от който си купих лодка и отпътувах. Всеки ден виждам невероятни неща. Какво ми дава сили да вървя из тези колонии от прокажени и да не се разболявам? Наближавам 120-ата си годишнина, а се чувствам все така жизнен. Безсмъртен ли съм? В началото се пазех от болните, но това бе по-скоро погнуса, отколкото страх и не след дълго започнахме да се прегръщаме, да използваме едни и същи кърпи, да допиваме чашите си и да си дояждаме десертите.

От два месеца съм в Сан Пабло. Снощи организирах постановка за болните. Аз бях Ромео, а Гилерма играеше Жулиета. Представлението завърши с продължителна целувка. Въпреки бурните ръкопляскания нямаше как да не чуя пресипналия й глас на финала: „Щастлива съм“. „Не, аз съм късметлия, че ви намерих“, с мъка успях да отговоря и този път собствените ми думи ме учудиха безкрайно.

Орелът кацна, XIV

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца…

Какво се случи дотук: Джуджето, приятелят му Олаф и мавърът Алексей бягат към света на хората скрити в трюма на товарен кораб, защото единственият път оттам насам е по море – от Одеса към Варна.

Пръстите на краката ми са замръзнали. Опитвам се да ги размърдам, а скрежът между тях се рони и скърца. Цяла вечност плаваме скрити в трюма. Загубихме представа за време. Според Алексей корабът е отвлечен от пирати и е на път към Сомалия. „Ако съдим по студа, по-скоро към Арктика”, поправя го Олаф. Към Северния Ледовит Океан. „И сме отвлечени не от пирати, а от пингвини.”

От пирати-пингвини!

Потрепервам. Представям си ги въоръжени до човка със саби от моржова кост – еднооки и жестоки. „Ха-ха! Ловя пингвини с една ръка”, – успокоява ме Алексей и ми показва огромната си длан. Изпод ръкава му надничат татуировки – котва, лъв и пингвин, оплетени с въже. „Спомен от морското ми кръщение в Кирибати”, изпъва гърди той и подръпва ръкава нагоре, за да ни покаже как въжето опасва мускулите му и стига чак до сърцето.

„Само ти, сърцееее, си ми прияяятеееел” – започва да пее опасаният с мастилено въже мавър, а нас ни потичат сълзи от ръждясалия звук на песента му. На завоите в гърлото му звукът залита, боде и дращи. Напъвам се невидимо да запуша уши – все пак не искам да обиждам Алексей. „Не се измъчваааай, не се погубвааааай” – вие той и заглушава студа. Даже корабът забоботва подозрително, сякаш се моли за пощада. Хряс! Алексей и корабът рязко спират, куплетът набива спирачки в гърлото му.

„Момчета” – казва той дрезгаво – „Пристигнахме”.

(следва продължение)