Багаж

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън. – Кой е?

Цяла сутрин багаж стягам. Почти свърших – тропат отвън.
– Кой е?
Не отговаря. Аз пък отварям, няма да чакам. Насреща ми – снегомолка. Мърмори нещо.
– Басура, бахуца, бау, бау… – ама тихо, едвам мънка.
– Чакай тука! – й казах и влязох да си взема пушката.
Направих си и кафе – да я поизнервя малко. Излязох след малко, с чаша димящо кафе в едната ръка и пушка в другата. Гледам я през мерника:
– Що щеш тука?
– Баур, багава, басуда, сасуда…
– По-високо!
Ако ме нападне – мисля си – ще я залея с кафето, а ако ме наругае – ще я застрелям. Айде да я видя сега!
Снегомолката явно ми прочете мислите, защото се обърна и си тръгна. Отдалечи се в снега, мърморейки. Раираният й гръб беше идеална мишена, но на мен вече не ми се стреляше. И никъде не ми се заминаваше. Излях кафето в снега и дълго гледах в дупката. Багава!

„… And never, never blink.“

Печката се промъкна още по-близо до него. Изгледа я продължително. После отмести поглед. Зазяпа се в крака на леглото; изглеждаше му устойчив…

Печката се промъкна още по-близо до него. Изгледа я продължително. После отмести поглед. Зазяпа се в крака на леглото; изглеждаше му устойчив. Неподлежащ на структурни промени. Опитваше се да си спомни дали пълзенето на печката в посока към него е в реда на нещата. Или да си представи дали би било, в случай, че нещата бяха наред.

Но пък така му беше по-топло, а това го успокои.

Няма как нещата да са едновременно успокояващи и страшни.

Замисли се за реакцията си. За втренчването в нещата, които бяха необясними. За липсата на реакция. Беше загубил учудването си, откакто загуби по-голямата част от спомените си – нямаше сили да се учудва на всичко, а нямаше сетиво, с което да отсее странното от естественото. Беше му останало единствено смътното усещане, че предметите трябва да си стоят неподвижно, докато не ги премести той самият.

Спомените му изглежда не бяха съвсем изчезнали. Усещаше се сякаш паметта му беше разместена – всичко си беше там, просто не знаеше как да се ориентира. Чудеше се дали ще успее после да възстанови някаква поне подредба.

Постепенно губеше понятие за памет.

Изплува от замислянето си и проследи къде се беше закачил погледът му. Кракът на леглото упражняваше такъв силен натиск върху пода, че го беше огънал. Как така леглото беше тежко само от едната страна? Втренчи се в пода. Или пък той беше омекнал? Наведе се и го пипна. Всичко си му беше наред. Подуши пръстите си. Реши да не ги гледа, защото не знаеше дали погледът му не предизвиква промените – печката беше започнала да се приближава към него откакто се беше зазяпал в копчето й.

Погледна го пак. Голямо и червено. „I / O”, му каза копчето.

Затвори очи и вдиша дълбоко. Копчетата по принцип си мълчат.

После бързо ги отвори – когато беше със затворени очи, всъщност гледаше вътрешната страна на клепачите. Искаше поне в клепачите да е сигурен.

Записки от третия вид – 1

Прастар старец ми подари кристал и ме посвети за шаман.

Проклятието на маите

Проклятието на маите
© Yvian

Прастар старец ми подари кристал и ме посвети за шаман.

Сред сплетените лиани в сърцето на джунглата изникна изгубен храм.

Крясъците на маймуните наближаваха, а с тях и убеждението, че това не са маймуни, а древни, огромни и страшни човекоядни ягуари. От онези, които са причинили тайнственото изчезване на една от най-древните и развити цивилизации на света.

А гъби нямаше…

* * *

За игуаните

За игуаните
© Yvian

Тези бяха по-различни от другите. И те познаваха квадрата, триъгълника и кръга, още от много отдавна, бяха невероятно задълбочени астрономи, ненадминати в рисуването и архитектурата, живееха в огромен метрополис, също както и другите. Обаче не живееха в джунглата, а на брега на морето и плаваха нагоре-надолу по крайбрежието, за да търгуват с най-ценните семена от какао. Но не се отдалечаваха от брега, защото лодките им не бяха много устойчиви.

Затова и домашните им любимци бяха игуани.

* * *

Мексиканска кашлица

Мексиканска кашлица
© Yvian

А, да. Да ви кажа, тук всички сънуват. Също така всички се занимават със смъртта. Радват й се, чакат я, празнуват и тя някак си не е толкова страшна. Казва се Катерина и е скелет, но понякога е жена с папагал, а понякога – капиталист с папионка и куче.

А аз кашлях откакто пристигнах. Къса, рязка кашлица идваща някъде от средата на гърлото, от тези дето никога не можеш да изкашляш, с дни и нощи.

Дали се умира от кашлица?!

Ще има и още…

Кит

Преди няколко дни се случи – беше ясно, че ще се случи, неизбежно си беше просто – на Земята цопна извънземно.

Именувайте ме Внивех. Преди няколко дни се случи. Беше ясно, че ще се случи. Неизбежно си беше просто. На Земята пристигна извънземно. Нямаше нищо тайно в това. Всички го видяха. Беше огромно като кит. И приличаше на кит. Но много по-голямо. И по-бяло. Цопна право в Тихия океан. Опръска всички. Главата му стигна до бившите Филипини. А опашката до бивша Панама. Потопи половината земна суша. От Япония остана да стърчи само Фуджисан. До огромното му око. Което съзерцаваше оцелелите там японци. Които се правеха, че не са чували за китолов. Грийн пийс ги обвини за всичко. 36 000 венециански гълъби останаха бездомни без площад. Пустините отново станаха морски дъна. Варна никога повече нямаше да има проблеми с уличната чистота. За Америките стана леко неудобно. Понеже то имаше много газове. Учени започнаха да изчисляват кога ще се изчерпи кислорода на Земята. Накрая решихме да го убием. Разбира се. Изпратиха мен. Хвърлихме всичко. Но се оказа, че не можем. А вече бяхме започнали. Получи се много неудобно. Грозна гледка. Океанът стана червен. Навсякъде. Дори на подводния нос Добра надежда нямаше нищо добро вече. То първо хриптеше. После започна да вие. Накрая – да реве. Чуваше се навсякъде. Всички съжалявахме. Аз се мразех. Оказа се, че само сме го одраскали. За щастие. То беше още малко. Искаше само да си играе. Накрая дойде Баба му и го прибра. Обичало да скача в големи локви. А баба му беше по-голяма и от него. И по-обла. И по-бяла. Някак си се радвах. Че не сме се опитвали да убиваме нея.

кит
© WNVEH

Оградата, еп. 1

Ако искаш да се разходиш по оградата трябва да скочиш върху нея от крайната стая на втория етаж на двореца. После трябва доста внимателно да ходиш, за да не паднеш, особено от вътрешната страна…

Ако искаш да се разходиш по оградата трябва да скочиш върху нея от крайната стая на втория етаж на двореца. После трябва доста внимателно да ходиш, за да не паднеш, особено от вътрешната страна, която е доста висока. Ако паднеш от тази страна единственият начин да се върнеш обратно е да започнеш всичко отначало. Отново минаваш по стълбите, после коридора, последната врата вдясно, качваш се на прозореца и правиш опасния скок.

От другата страна на оградата, външната, е много по-ниско, не повече от метър и половина. Там из храстите често се крият прислужници, дошли да изпушат по цигара или просто да помързелуват в безопасност от господарите си. Ако имаш късмет можеш да се целуваш с някоя от тях. Хубавото е, че не носят червило, за разлика от наконтените лигли, които спят по стаите на двореца.

Веднъж заварих една такава в собственото си легло. Изглеждаше сякаш спи, но щом се приближих започна да се смее, да повтаря името ми и да миаука като котка. Целунах я, разбира се, нищо повече, но по-късно дукесата забеляза червените петна по ризата ми и една седмица не ми проговори.

/следва продължение/

Че Бе Ме

Док Мартениците и Пижа и Пенда Кубинките са ин витро рожби на революционно смесени бракове…

Док Мартениците и Пижа и Пенда Кубинките са ин витро рожби на революционно смесени бракове. Бунтът е в калта им. Затова се събуват почтително пред всеки храм по света и вярвът отвън, по босите стъпки на Щъркела.

Баба Марта
© unknown