Криволичещите пътеки на изкуството

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква…

Преди 100 години художниците нямаше как да знаят за мрачното бъдеще, което ги очаква. Сега картините са вече живи същества и става все по-трудно да се държат в подчинение.

Последно измислиха да слагат на всяка една от тях по един голям шестограмен болт, който навиват в зависимост от сериозността на случая. Картините обаче скоро се научиха да изпускат подобна на кръв червена боя през него и да развалят първоначалната концепция на художниците.

Тогава те започнаха да монтират все по-големи болтове, толкова големи, че можеха да бъдат навивани единствено с помощта на огромни манивели. Кръвта продължи да се лее и в монотонността на мъченията артистите започнаха да стават небрежни и занемариха детайла. Картините все повече заприличаха на неразбираеми, безформени мацаници.

Въпреки всичко все още се намират ценители, готови да платят баснословни суми за този или онзи шедьовър, но вълната от недоволство продължава да расте и влиянието на активистите, прокламиращи свобода и равноправие за картините се задълбочава, така че в скоро време не бих се учудил на самите картини да бъде позволено да се пресъздават сами, както и сами да решават дали да се продават и за колко.

Bloody painting

Пътят на калта

По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството…

„Кал да ядеш!“- викна подире ми дядото. Аз се прибрах разплакан, но майка ми се разсмя и ми обясни, че това е благословия, а не проклятие. Седнах в скута й и тя ми обясни що е „теракота“. Да ви разкажа накратко и аз…

„Теракота“ е когато младите от втори етаж не чуват какво им викат старите от двора. И то не винаги, а само при лошо, кално време. Тогава звукът се стеле ниско, затова недочуват; има „теракота“.

В православната традиция „теракота“ се казва на прага пред църквата. По качеството на „теракотата“ можеш да съдиш за свещеника и паството.

„Стара теракота“, пък, викат на черпака за боб. И пак като църковния – ако е качествена, значи домакинята често е пробвала гозбите, защото не може да им устои.

Имаме случаи на „теракота“ и при вълците, в северното полушарие. Наблюдавано е и описано от академик Лихачов преди да подаде оставка. „Вълците“- пише Лихачов – „зиме спят по-дълго, заради фазите на Слънцето. И като се размърдат напролет имат засилена нужда от вода. Но понеже снегът се топи и реките преливат, вълчите водоизточници пресъхват – заради кръговрата на водата – и вълците се принуждават да ближат дъната им в продължение на часове. Местните ловци наричат тези излъскани дъна „теракота“ и по тях се ориентират за броя и състава на вълците в района“.

А числеността на вълците намалява, уви!

Теракота

Срамът

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние…

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние. Съпругът й – чичо Антонио пък никога не успя да преодолее чувството си за вина за това, че не беше успял да вкара в правия път по-малкия си син – поетът Рейналдо Фуентес.

Срамът започна да се усеща още в ранна детска възраст. Рейналдо странеше от момчетата и обичаше да играе с кукли и да разиграва измислени от самия него пиеси.

Докато детето растеше, чичо Антонио и леля Мария Еулалия трябваше да понасят шушукането на цялото село за това, че синът им бил „птиченце“, демек обратен. Не стига това, а и започна да пише стихове, някои от които бяха отпечатани в местния вестник.

На 18-ия си рожден ден Рейналдо покани приятелите си вкъщи. Съученици от лицея, градски контета и пърхащи с ветрила млади дами скоро изпълниха салона. Младежът застана до витите стълби, които водеха към втория етаж, извади красива облицована в черна кожа табакера и запали цигара. Беше толкова красив, в копринената си риза и тъмносин раиран костюм, че няколко от дамите ахнаха и моментално го пожелаха.

Когато видя сина си да пуши, пред очите на чичо Антонио стана мъгливо. Самият той не разбра как и кога стигна до сина си, хвана го за ревера и му зашлеви звучна плесница пред погледа на смаяните гости. Рейналдо спокойно остави чашата си, слезе по стълбите и напусна дома си завинаги.

Години по-късно, когато чуха вестта за смъртта на сина си, чичо Антонио и леля Мария Еулалия тайно плакаха, но публично никога не показаха скръбта си. Не присъстваха и на откриването на бюста на поета в парка Мансанарес, току до дома им и буквално до последния си дъх не спряха да гонят тълпите от младежи, дошли с цветята си, бутилките вино и китарите да му отдадат почитта си.

Личен архив
Личен архив