Твърде рано

Твърде рано

Твърде късно
© Paralisis Orientalis

Гласовете ви чувам.

- Тихо де. Тихо. Моля те.
- ...А освен това изреченията в българския език започват с главна буква и завършват с малка точка.
- Замълчи малко.
- Трябва да спазваме правилата.
- Какви правила, 4 и 10 сутринта е.
- Голяма работа. Искаш ли да чуеш какъв звук издават лисиците?
- Ох. Не лаят ли? Не сега, моля те. Искам да спя.
- Трудно ще ти е. Освен това днес забрави да звъннеш на баба.
- Утре ще й се обадя.
- Предай й много поздрави. Ама ти ще забравиш. Или да й се обадиш, или поздравите ще забравиш, едно от двете. Сигурен съм.
- Няма. Стига бърбори.
- Помниш ли...
- Нищо не помня! Млъкни де! Искам сън!
- Абе сън, какъв сън. Дай да си говорим.
- Уморена съм де...
- Да се беше уморила по-рано.
- Или по-късно, а?
- Да. Ще ти разкажа приказка.
- ...
- Не искаш ли приказка?
- Не.
- За лисицата и храста?
- Слушай какво, защо не ми ги говориш тия неща рано сутрин? Защо рано сутрин мълчиш? Защо не ме будиш с приказка?
- Еми така. Няма причина. Щото вечер е по-приятно.
- Тихо де. Моля те.
- И тъй нататък. A помниш ли декември 2007-ма...

В главата си, на заспиване.


Dancing people

"... And never, never blink."

Печката се промъкна още по-близо до него. Изгледа я продължително. После отмести поглед. Зазяпа се в крака на леглото; изглеждаше му устойчив. Неподлежащ на структурни промени. Опитваше се да си спомни дали пълзенето на печката в посока към него е в реда на нещата. Или да си представи дали би било, в случай, че нещата бяха наред.

Но пък така му беше по-топло, а това го успокои.

Няма как нещата да са едновременно успокояващи и страшни.

Замисли се за реакцията си. За втренчването в нещата, които бяха необясними. За липсата на реакция. Беше загубил учудването си, откакто загуби по-голямата част от спомените си – нямаше сили да се учудва на всичко, а нямаше сетиво, с което да отсее странното от естественото. Беше му останало единствено смътното усещане, че предметите трябва да си стоят неподвижно, докато не ги премести той самият.

Спомените му изглежда не бяха съвсем изчезнали. Усещаше се сякаш паметта му беше разместена – всичко си беше там, просто не знаеше как да се ориентира. Чудеше се дали ще успее после да възстанови някаква поне подредба.

Постепенно губеше понятие за памет.

Изплува от замислянето си и проследи къде се беше закачил погледът му. Кракът на леглото упражняваше такъв силен натиск върху пода, че го беше огънал. Как така леглото беше тежко само от едната страна? Втренчи се в пода. Или пък той беше омекнал? Наведе се и го пипна. Всичко си му беше наред. Подуши пръстите си. Реши да не ги гледа, защото не знаеше дали погледът му не предизвиква промените - печката беше започнала да се приближава към него откакто се беше зазяпал в копчето й.

Погледна го пак. Голямо и червено. „I / O”, му каза копчето.

Затвори очи и вдиша дълбоко. Копчетата по принцип си мълчат.

После бързо ги отвори – когато беше със затворени очи, всъщност гледаше вътрешната страна на клепачите. Искаше поне в клепачите да е сигурен.


Без остатък

Не помни кога й писа за пръв път, нито защо, нито пък как я намери. Страница от тефтер с надраскан адрес на нея? Изгубена картичка? Няма значение.

Откакто й писа, се промени идеята му за време. Вече го измерва в писма. Преди три писма имаше теч от горния етаж - аквариумът на съседите прекали. След още четири писма смята да се заеме най-сетне да си подреди снимките - онези от времето, в което можеше да държи фотоапарат.

Разчитането на всяко нейно писмо му отнема дни. Почеркът й е толкова мъгляв, че често погледът му се губи между буквите и отказва да продължи нататък. Страх го е какво следва, дали тя няма да му каже, че вече й е омръзнало, или че заминава за друг континент. А понякога е твърде уютно. Свива се в извивката на някое „С” и заспива там. „Д”-тата обаче го стряскат, някак твърде остри, твърде дълги са опашките им. „Ж”-то се впива в съзнанието му като миша лапичка и оставя болезнени, пулсиращи драскотини. А „У” е люлка и тихичко пее при всяко докосване.

Никога няма да се видят, той е сигурен в това. По-точно, тя няма да го види. Съвсем буквално. Отдавна вече е невидим. Когато чете писмата й, понякога сгъвката на лакътя му добива очертания, съвсем въздушни, но все пак отчетливи; понякога пръстите на краката му просветват с лек пукот, преди да изчезнат отново. Друг път е носът, който сякаш се задържа най-дълго – изкривен (от двете падания като беше на осем), луничав, в продължение на няколко букви виси някъде на метър над креслото, след което отново губи плътност.

Понякога си мисли, че е възможно именно тя да го направи видим. Но ще е за кратко, за момент само, а и ще се изчерви толкова силно, че капилярите по лицето му ще се пръснат. Миниатюрни вулкани от неконтролируемо вълнение. А не иска да я опръска с кръв. По никой начин. Би я заразил с невидимост.


Едно към едно

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

...

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

...

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

...

Едно по едно. Това ще свърши зле.

...

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

...

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е... ооох...
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко... аз... к’во стана... аз що бях в ареста? И... ааа... що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох... чакай... а... какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох... Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа... Май е щото си момиче?


Нощ и половина

Лежа си в леглото и се ослушвам. Няма нищо за правене – не мога да заспя, не ми се става вече – уморих се да ставам и пак да лягам. То си е уморително! А и жената от съседното легло всеки път се буди като ставам, и започва да се оплаква. От синовете в Америка основно, но и за други неща говори. И как се е нагълтала с живак. Аз пък се уморих да я слушам – нея и синовете й. Затова кротувам и тихичко си светя в тъмното, за да не ми е съвсем скучно. Разглеждам стената. Мислено създавам цивилизации, откривам нови континенти, закривам старите, играя си на Прометей, а после и на Нерон, пращам агенти на Луната, скарвам континентите едни с други, а след това ги приспивам. Тях вместо себе си. Женски гласове в коридора – тихи, напевни. Капки. Разни мисли жужат около главата ми. Болката има вкус на нещо оранжево и кръгло. Бзззт. Бзззззт. Зззззт. Надявам се само аз да ги чувам.

- Боли ли те?

Размърдвам се. Светло е. Жената я няма, заменили са я с друга жена. Тази сякаш не е склонна да се оплаква, по-скоро очаква от другите да се оплакват на нея. Въпросът й ме смущава. Боли ли ме? Натиска ме по корема няколко пъти и със сигурност ме заболява. Очарована и ужасена съм от нея – където пипне, посажда най-различни видове болка. Всеки от тях ме разбужда все повече, докато накрая почти съм готова да скоча от леглото и да избягам от нея. Предишната жена повече ми харесваше! Тази ме гледа прекалено угрижено – надушвам, че нещо не е наред.

- Хайде, опитай да станеш. Не си за това отделение ти. Ще те водим при нас в хирургията.