Из „Подслушани брътвежи на студена пейка“

Хората сме измислили много богове. Създали сме цял божествен свят, населен с нашите идеи за там „горе“, за нейде „долу“, или пък за „някъде си“…

– Хората сме измислили много богове. Създали сме цял божествен свят, населен с нашите идеи за там „горе“, за нейде „долу“, или пък за „някъде си“. Боговете са родени от нас, това е безспорен факт. Ние сме техни (по-рядко) добри родители, или истински хора, което си е нормалното. Веднъж роден, бог не може да бъде убит със забрава. Колкото и безплътен да става от неспоменаването си, той все пак си остава на мястото където е роден. И скучае, със сигурност. За сравнение само, какво се случва с един измислен от нас герой?! По-лесно за отговор. След като му мине модата, преди да настъпи отново (ако изобщо се случи това възкресение) той бива захвърлен като дума, картинка, лента, или нещо друго в забвението. Двуизмерено смълчан в самотата си, покрит с прах, героят лежи до разпада на съдържанието си в трептящи светлинки. Тъжна история. С боговете обаче не е толкова лесно. Веднъж бог, завинаги желания. Сенчестите, или по-скоро призрачните от липса на думи богове, стават склонни на безброй компромиси, за да бъдат. Най-често и най-лесно, от един бог се ражда един обикновен човек. Какво точно ги кара да приемат това, при положение, че са наблюдавали нас, хората, в различните ни проявления не мога да си обясня напълно. Според мен няма и истинско обяснение. Тая известни подозрения към дъгата, че знае повече по въпроса. A тя е красиво мълчалива. Такива хора напълно забравят предишното си аз. Понякога, когато комуникираме с някое екс божество крайно емоционално, за хубаво, или за лошо, без значение, можем да отключим истинското му лице. Ще ни тресне гръмотевица, ще полетим от щастие или ще видим потичащи реки от пари . Това няма да са никакви чудеса, а естествени божествени проявления, измислени от нас. Тези неща боговете могат да правят само по веднъж като хора. После бързо се състаряват и разбира се като всеки човек, умират. Има обаче някои по-суетни богове, които искат проявление в друга форма. Изненадващ вулкан, или земетресение с пагубни последствия в сеизмично спокойна зона са нормални техни излази в нашия свят.
– Хм.

Битие

Утре ще се разделя с дясната си ръка. Останаха малко неща от тялото ми за подаряване. Вече свикнах с липсата на единия крак, който получи Пътешественикът преди няколко земни месеца…

Утре ще се разделя с дясната си ръка. Останаха малко неща от тялото ми за подаряване. Вече свикнах с липсата на единия крак, който получи Пътешественикът преди няколко земни месеца. Зеницата ми пък поиска Астрономът. Той свърза нашите две измерения. Така се научих да бъда. Чувам сърцето си в този момент. То конпее за Поетът. Тупти. Историята на Поетът ще разкаже то. Когато се случи раздялата ни. Песни на Поетът се пеят в Безкрая, затова се радвам на сърцето си за полета, който избира. Но утре, утре малкия пакет ще вземе Художникът. Същият, който нарисува Красотата и изгуби своята ръка. Той ще продължи да рисува . Ще вземе ръката ми и ще продължи да излива себе си и да изпълва огромното и невъзможно космическо платно. Всички те, Художникът, Астрономът, Пътешественикът и другите живеят в Града, който само аз наричам така. Аз живея далече от другите. В Къщата, извън Града. Почти сам. Само аз и душата ми. Душата е мой обичан приятел. Помага ми с усмивка в демонтирането на подаръците на тялото. На мен те не са ми нужни с абсолютната зависимост на даденото. Мога и с оставащата смешно нехармонична опаковка. Имам си душа. Двамата четем заедно божието напътствие, песен 75, „Архитектура на човека“, макар душата да го знае наизуст и обсъждаме поредната обична раздяла. Така се забавляваме с нея.

Понякога съм тук. В друг момент, точно тогава съм и там. У дома наричам и двете места. Така съществувам цялостно. Доброто и лошото в мен се свързаха. Не помня кога и как пристигнах в Града. Знам само, че го исках и се случи. Това всъщност са моите истории от света, в който никой не използва думите. Светът на красотата. Или Града, както го наричам. Нямам име тук. Знаят ме като инженер на човешката душа . На Земята, където съм роден името ми е забравено. Там съм обикновен мечтател и се грижа за децата, с които опознаваме света. Заедно в игрите.

След много-много години, толкова много

След много-много години, толкова много, че въпросът за страха на времето от пирамидите намерил естественото си и единствено правилното разрешение…

След много-много години, толкова много, че въпросът за страха на времето от пирамидите намерил естественото си и единствено правилното разрешение, една статуя, дълго взираща се в безкрая на морето, измислила думата скука и решила да я промени, измисляйки и други думи.

Тръгнала тя, статуята, от своя дом, Великденските острови и бавно закрачила през морето-океан. Крачила с години, с векове дори, докато стигне друга суша. Там тя поостанала няколко столетия, защото измислила друга думичка – умора, но после пак се сетила за скуката и тръгнала на път. Хиляди и хиляди години обикаляла статуята земята, измислила много думи, много думи и научила при срещите си с хора, животни и дървета. Веднъж, точно по Коледа, тя стигнала до малка страна, обитавана от красиви хора. Те я посрещнали според  техния обичай, с хляб и сол, и после я попитали дали може да прави чудеса. Първо се поинтересували дали върви по вода. Статуята, която била пребродила морето-океан им отговорила утвърдително и дори обходила най-голямото езеро, за да им покаже как, точно за една година, до другата Коледа. Тогава хората се събрали пак и поискали да разберат дали статуята може да лекува неличими болести. Статуята, която не знаела думата болест, казала, че може. Довели хората едно момиче с чудно красиво лице, но било то куцо и сляпо. Статуята тогава рекла на момичето да я прегърне и така да остане до другата Коледа. Така ги и оставили хората, те не се интересували дали ще живее момичето, защото то не било красиво като тях. Оставили го да прегръща статуята без храна и вода цяла година. Пак по Коледа, хората се върнали и видяли момичето в обятията на статуята. То се обърнало към тях, усмихнало се, казало че ги вижда всички и хукнало щастливо  към голямото езеро, обходено от статуята предишната година, да се огледа. Било по-красиво от всички други . Засияло от щастие и полетяло  Тогава хората попитали статуята дали може да съживява мъртвите. Статуята не знаела какво е да си мъртъв и казала, че може.  Хората донесли едно дете, което се било родило без сърце и което било умряло в съня си предишната вечер. Поставили го близо до статуята и си тръгнали. На следващата Коледа всички хора се събрали да видят дали детето е оживяло. Отишли до статуята. Тя била сама. Попитали я къде е детето. Тя им отговорила, че се било събудило, казало, че има сърце в гърдите си и полетяло усмихнато. Тогава красивите хора, които били родени без сърца, казали на статуята, че са им омръзнали чудесата. Казали още и това:

– Как може да правиш тези чудеса като си толкова грозна? Ще те убием!

Статуята не знаела думата грозна, нито думата убийство. Затова се усмихнала мълчаливо. Хората я вдигнали и я запратили в най-дълбоката бездна в страната си.

Оттогава и до ден днешен хората със сърца чакаме по Коледа да се случат чудеса, но се страхуваме да надникем дълбоко в себе си и да ги потърсим. Там усмихнато ни чака статуята.

Кратка пиеса от случки по мотиви от приказка

9:09 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре. Изчакайте.

Случка първа

9:09 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре. Изчакайте.

11:18 Врата и почукване.
Аз съм, героят.
Добре. Почакайте.

14:20 Почукване.
Героят съм аз.
Чакайте.

16:30 Същото.
Героят съм.
Съжалявам. Приказката свърши.

Случка втора

9:10 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре. Почакайте.

11:19 Врата и почукване.
Аз съм, героят.
Съжалявам. Днес търсим лами.

Случка трета

9:11 На вратата се почука.
Аз съм героят.
Добре.
… нищо. Затваряне.

В първите две случки героят проявява типичните емоции на учудване, гняв, обида, неразбиране. После отива до магазина и си купува ябълки. Жълта превъзходна.

В третия случай героят е читателят/ зрителят. Качва се на сцената. Извикан там. За пет минути. Мълчаливо.

Уточнение. Подредбата на случките е не една под друга, а една до друга. Като азиатски календари.

Homo Romanticus

– Заповядайте. Влезте.
– Здравейте. Много е приятно тук.

– Заповядайте. Влезте.
– Здравейте. Много е приятно тук.
– Благодаря. Подредбата е моя.
– Радвам се, че съм тук. Прочетохте го, нали?
– Да. Дори два пъти.
– Чудесно. Харесвам вратовръзката Ви.
– Имам усещането, че сте подходящ. Харесах обувките Ви.
– Чудих се сутринта. Избрах тези.
– В понеделник обаче с други. Разбирате, защо.
– Одобрен съм. Това е великолепно.
– Сигурен съм, че ще се впишете. Сияете сега.
– Притеснявам се сега. Искате ли вечерта?
– Разбира се. И пак с тези обувки, нали?
– Ще бъда точен. Благодаря за одобрението.
– Денят започна чудесно. До тогава.
– Нощта ще бъде хубава. До пак.

Дете на кратък път

Изпаднали думи от случилото се. Събирани в плик от времето. За този момент. Изброени и прибрани. Деца. Лекари. Плач. Вина. Вини. Мисли. Пари…

Изпаднали думи от случилото се. Събирани в плик от времето. За този момент. Изброени и прибрани. Деца. Лекари. Плач. Вина. Вини. Мисли. Пари. Много пари. Имидж. Усмивка. Усмихнатост. Сълзи. Различност. Пътуване. Дом. Радост. Радост. Щастие. Пътуване. Среща. Пари. Крясъци. Вина. Усмихнати сълзи. Несбъднатост. Невъзможност за продължение. Дете. Товар. Решение. Пликът е отворен без нотариус в датата на писане. Останало е малко. Което ще тръгне на път. И прибрано към другите.

– Нали знаеш какво трябва да кажеш, когато те попитат? Обичам го, запомни ли. Обичам го повече. Него. Качвай се сега. Закъсняваме.

Затворени врати. Колата се движи с ограничителната скорост. Обичам го. Обичам я. Обичам ги. Къде отиваме сега. Харесвам тази кола. И другата е хубава, но там ме слагат отпред. Не мога да си играя с играчките. Както сега отзад. Спиране на светофара. Пет малки черни пръстчета докосват русата глава отпред. Слънцето се подава над покривите. То е изрусено.

– Къде са ми пастелите? Искам да рисувам. Искам да нарисувам теб и слънцето. Моля те.

Потегляне. Мълчаливо. Пастелите са оставени разхвърляни в коридора. На малката масичка. До разпечатания плик. Друг. Показващ крайната цел на колата. Времето минава и събира пастелите в кутия. После. Липсва само един. Малък, неизползван. Черен. Скрит под възглавницата.

Мястото.

– Закъсняваш. Нали ти се обадих сутринта, за да ти напомя за часа. Точност. Коректност. Това ни липсваше. Винаги. Хей, а ти как си? Помниш, нали?

Пет големи бели пръста докосват къдравата малка черна главица. Обичаш я. Нея. Повече. Не тях. Не тези пръсти. Това му напомнят, галейки. Другите думи, казани в другата кола, отпред. Вчера. По краткия път към другата къща. Пътуващи мечтаещи играчки. Премествани и разноцветни. С липсващ черен цвят.

Мястото. Вътре.

– Седнете, ако обичате. Там. Да, там е добре. Ще чувате мен и детето. Детенце, ела насам. Не се страхувай. Искам да те попитам нещо…

Обичам ги. Обичам ги. Тишина.

Пликът е запечатан.

Приказка за последните ожарени крадци в пластмасовия свят

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага…

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.

– Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.

– Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.

Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.

Играта

Къщата беше на брега. Беше стара, разхвърляно красива. С годините променяше цветовете си, но никога не изневери на любовта си към морето. Протягайки се протяжно в сянка през пясъчната ивица, къщата отиваше на плаж…

Къщата беше на брега. Беше стара, разхвърляно красива. С годините променяше цветовете си, но никога не изневери на любовта си към морето. Протягайки се протяжно в сянка през пясъчната ивица, къщата отиваше на плаж. Върхът на невисоката й кула гъделичкаше вълните. А те палаво прилазваха напред и влизаха в прозорците от пясък. Брегът, който беше приятел на времето, макар и да бе достатъчно стар, обичаше тази игра и позволяваше волностите на къщата с вълните. Отскоро обаче, всички любопитно се радваха и на нечие друго присъствие. В къщата живееше едно хлапе. И докато в началото някак си досадно, дори пренебрежително следваха стъпките му, сега се надпреварваха в копнежа за докосванията му.

Летовниците почти не го забелязваха, беше дребосък, а и то самото не им обръщаше внимание. В стаята си, която не беше с прозорец към брега, то нарисува внимателно кръг. Раздели го на дванайсет и махна сектор обхащаш пет деления. Останалото оцвети в златистопясъчен цвят. Майка му няколко пъти го помоли усмихнато да махне „тази смешна рисунка отрязана пита сирене“. Хлапето, също усмихвайки се, обеща. Рисунката, която бе над леглото му, не само, че не беше махната, но и бе допълвана. Невидимо за другите.

Видимо за майка му обаче бе неговото дълго отсъствие. Сезонът свършваше и хлапето хукваше към брега. Там, то веднага забеляза играта на къщата с вълните и я допълни със своя. Дори не попита за позволение. Прокарвайки вниматено ръка през пясъка, то рисуваше пътища, по които вълните влизаха усмихнати. А около пътищата, с мокрия пясък върху брега, изливаше фантазиите си в причудливи форми. Толкова странни бяха понякога, че дори брегът, видял почти всичко, учудено се взираше. Къщата и вълните пък стояха притаени отстрани, спрели собствената си закачка. Мечтаеха. Минаваха месеците. Летовниците се връщаха и играта спираше. Поне за хлапето.

В първата седмица на април, няколко дена преди да се чуят клаксоните, хлапето бе там, заедно с къщата. Вълните почиваха отстрани. Пристигна изненадващо подранил автомобил. Издадоха го двете светлинки в сумрака.

– Тониньо*, хайде прибирай се. Имаш гостенка. Една принцеса ще ни гостува лятото.
––––––––––––––––––––––––––––––
* Тониньо- /умал./ от Антони

Големият принц

Стана сутрин. Отвори очи и видя картината със слънце на стената. Нямаше прозорец. Запали една цигара. Не пушеше. Кафе също не обичаше. Отпи първите глътки бавно…

Стана сутрин. Отвори очи и видя картината със слънце на стената. Нямаше прозорец. Запали една цигара. Не пушеше. Кафе също не обичаше. Отпи първите глътки бавно. Скоро чашата остана празна. Погледна в огледалото. След това, което видя, реши да купи пистолет за няколко убийства с цел. „Оръжие за всеки“ винаги бе наблизо. Оттам си взе бляскавия пистолет и необходимите патрони. Магазинът изчезна. Изпуши още едно Боро и с килната килърна шапка на главата и подобна походка на краката излезе. Мантията го последва през вратата, а къщата изчезна. Останаха пустинята и пущиняка.

Първо уби себе си. Оказа се лесно. Кръвта потече през дупката. Не остави писмо. Изправи се и тръгна напред. Стигна до бара. Сложи си вратовръзка за да влезе. Там гръмна двете кучки. Любимите му. И обичливите. Най. Оазисът не беше далеч. Три малки прасенца отлетяха към свинския рай. В бара похапнаха пържоли. После извади компаса, за да види последния изток. Но остави севера последен. Земята без посоки се завъртя. Пустинята порасна. Петата планина не поиска пощада. Беше поискала да види само картината. Тази със слънцето. Почивайки за малко върху срутените камъни, намери в джоба си надраскана комбинация сред хаоса. Гръмна безмилостно шестицата и джакпота офейка във времето. То, времето, в замяна докара Блейк, който, както и останалите, се телепортира за последно, преди да бъде достигнат. Животът в спираловидна осмица се помоли за последно в един храм на непозната планета. Събличайки реалността дочака края си. Годината бе 2005. Застреля и планетите. ВСИЧКИ. А спътниците се разбягаха. Слънцето от картината отвори очи. Беше останало само. Самотата го накара да заплаче. Сълзите изместиха светлината в системата.

По млечния път се моташе лисицата. Крачеше бавно, небързайки. Очакваше ставането сутрин. Пиеше млечен шейк от сламка. Носеше последните десет рози във вселената. Звездите чуха изстрелите след милион години. Пътят бе озарен от падналите рози, които оцветиха безкрайността. Лисицата изскимтя уплашено. Сви се на кълбо и зачака. После видя бляскавия пистолет. След това и принца. Тогава разбра целта. Невидимото беше станало видимо. Те тръгнаха.

Големият принц
© Basso Pomade

Пийт Маравич и Космическата огнена птица

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде.

Хаваите, като островна група, са едното райско място на Земята. Това е известно на всички. Факт е, че когато Бог е майсторял планетата от вълшебен пластелин, оставил двата си палеца, тези на дясната ръка, някъде. Съвсем целенасочено, с умисъл. После в това някъде започнал доволно да изпраща подчинените си на оллинклузивна почивка. С временен ваучер, поради леталния изход на обвивките. Некачествен нов пластелин, вероятно. Вторият отпечатък е България.

В рай номер 1 съвсем безгрижно и почти спокойно живееше Пийт Маравич. Безгрижно, защото не работеше, и почти, вероятно заради смущаващото гъделичкане на зачестилите му, нови сънища.

Пийт беше винаги заобиколен от красиви жени и мъже – освен когато не беше на сърфа. Сърф се кара сам. Понякога беше сам и пред фотографа, поискал да го снима с изправен до палмите сърф за поредните сънищни картички „Дриймс“. Тогава спокойният Пийт изваждаше на показ перфектното си тяло и ангелска усмивка. Готика. Щриба вместо щрак и готово. Отново на сърфа. Или в нечие легло.

Сънищата дойдоха като мечта. Мечтите, както знаем, са посичащо реалността мачете. Веднъж Маравич излезе на разходка с мачетето си. Попадна в планината и там видя сняг. Снегът го обсеби със своята различност. Отначало, докато пиеше “спрайт”, Пийт неволно добавяше по три бучки лед към нормалните пет. После дойде вятърът и прибави огромните непалмови дървета, отвеждайки сърфовия му вятър на кафене. Натрупа и сняг. Дълбок зеленикав сняг. Натрупването бе със сантиметър и половина сняг на сън. Така примамливо топъл. Пийт поиска да посети това място. Застана в необходимата поза „лотос“. Сънят предаде молбата му където трябва. После дойде Космическата огнена птица и вдигна Пийт Маравич от сърфа. Отнесе го до снега. Бял, красив и студен. Беше откраднал името.