Обядвах лошо и реших да изляза и да се поразходя, за да си оправя дъха. Заекът беше мършав и полусуров, а очевидно и не много пресен. Кой знае откъде го беше изнамерил Бонано. Сигурно пак е бил убит и изоставен от някой хищник в близост до колибата. Трудно е да живееш с достойнство в наши дни.

Не знам защо реших да ида до реката. Даже не реших, а краката ми сами тръгнаха нататък. Може би защото сутринта в гората срещнах Марта, жената на Чучо, и тя ми разказа за двете момчета, които не се завърнали от риболов. Търсили ги два дни и се отказали. Разбираемо, най-вероятно и те са били отвлечени от влечугите.

Отдалече чух шума на течащата вода. Реших да свия от пътеката и продължих през храстите. От доста време бях престанал да изпитвам страх. Водеше ме единствено инстинктът за оцеляване. Накрая стигнах до самата река. Не се виждаше никой. Слязох внимателно до брега, свалих си ризата и погледнах отражението си. Приличах на призрак. Свалих си и панталоните и влязох във водата.

Отвличанията бяха зачестили напоследък и никой не знаеше какво правеха с отвлечените. Говореше се за специални ферми, за пазари на хора, за робство. Потопих се под водата, за да прогоня мрачните мисли от главата си. Мина ми през ума, че не би било зле, така и така бях там, да взема да наловя малко жаби за вечеря.

Изведнъж усетих нещо. Не беше звук, нито миризма, а някакво леко ощипване вътре в мен. Нещо ми подсказваше да бягам, да се махам колкото се може по-скоро оттук. Без да се бавя заплувах към брега, като неволно излязох на десетина метра от мястото, където бях оставил дрехите си. Видях ги. Плуваха безшумно към мен с учудваща бързина, три големи черни влечуги. Щях да имам време точно да грабна дрехите си и да се шмугна обратно в гората. По дяволите, изругах. Ако нещо човешко все още бе останало от нас, то това беше способността ни да се изправяме срещу инстинктите си.

И все пак беше рисковано. Майната им на дрехите, взех решението за части от секундата и с няколко скока изкачих обратно склона, който ме делеше от дърветата.

8 КОМЕНТАРС

  1. Е, ако можеше да разводниш това до стотина страници – фантастичен роман, веднага си го купувам. Леле Фантастика!

  2. Тия дни си мислех за едни влечуги, които са толкова тънки че не се виждат – наричат се асфалтни гущери, и са мутирали за да живеят по шосетата и магистралите. Но с твоите влечуги и моята склонност към плагиатство просто ще ги спомена тук.

    Сбогом много тънки (и съвсем прозрачни) влечуги, вие сте жертвани не на празно. Път на трите черни типа на Басо.

  3. Моите са дебели, черни и мазни като чисто нови автомобилни гуми, а твоите тънки и прозрачни. Не ги затривай, моля те. А ако говорим за плагиатство – аз моите от Костенурките Нинджа ги заех!

  4. Точно така ги виждах и аз… но по някакъв начин се родеят. Но мойте беха некви нефелни… Някак нямаше живот в тях.

  5. Макар че измислих, че като твоите завладеят света и за човечеството няма шанс, асфалтовите гущери могат да дойдат на помощ – примерно хора, наметнати с асфалтови гущери ще бъдат невидими за твойте гуменетки.

КОМЕНТИРАЙ