Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях. Капакът слиза толкова ниско над лицето ми, че съвсем леко, почти неосезаемо се допира до носа ми. Излишно е да казвам, че през целия си живот това ме е карало да се чувствам сякаш се задушавам.

Хубаво, знам ще кажете: Ама мъртвите така или иначе не дишат. Какво ми пука какво си мислите? Знам, че е някакво напълно ирационално усещане, породено някога, от някаква наглед незначителна случка от детството ми. И какво от това? Бесен съм и това е факт!

Ще ми се да си мръдна главата леко встрани, но не мога, нали съм мъртъв. Въобще – отвратителна работа. Не спирам и за минутка да проклинам целия свят, но най-вече семейството си. Родителите си, защото не знам какво точно се е случило там отдавна някъде през детството ми, а децата… Ах, тези жалки неблагодарници! Ега пукнете в мъки! Цял живот се трепах за вас! Абе вие израза “Почивай в мир”, чували ли сте го?!

БЕЗ КОМЕНТАРИ

КОМЕНТИРАЙ