Не можех да приема всичко толкова лесно. Втора седмица откак се бях „събудил“ насред кръстовището, вече започвах полека да проговарям местния език. До един източен ресторант ми позволяваха да бъркам в кофите и да вадя пресни остатъци, а вечер ми сервираха цяла порция димяща супа с някакви кълнове и ориз.

Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди, не мисля че никога не съм говорел местният език и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено, и затова спя до отдушниците на метрото, от които лъха топлина.

Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам, че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.

Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни, в които има нещо смътно и познато.

Вчера си запалих цигара за първи път — не мисля, че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза, щом вече има и машина за пушене на работното място.

Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи — предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си, но само нещо като:

— Амуууууууу — излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
— Амгуу-уууу

Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.

Единственото, което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.