Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса. Терапевтът беше висок, кльощав човек, който говореше бавно, премисляйки внимателно всяка своя дума. Още в началото го попита върху кой проблем предпочита да започнат работа.

— Жена ми толкова често ме нарича задник, че понякога наистина започвам да се чувствам като такъв — оплака се Уилфредо.
— Тогава… ви предлагам… хммм… да поработим върху това.
— Върху какво? — Уилфредо отново беше махмурлия.
— Да не се чувствате като… хмм… задник.
— Но аз дълбоко вътре в себе си знам, че не съм задник, просто се чудя…
— В нашата… хмм… област — прекъсна го, но учтиво психологът — е по-важно как се чувстваш, не толкова какъв си.
— Добре тогава.

Поработим, точно така каза. После продължи:

— Нека започнем с това: Колко голям… хммм… задник сте според вас? Как бихте се оценили по скалата хм… от 1 до 10?
— Ами различно. Не знам… Може би 3? — Уилфредо правеше жалки опити да се съсредоточи. — 10? 4! 8?
— Чудесно… Нека да започнем… Разкажете ми повече за това…

Месец и половина по-късно Уилфредо и психотерапевтът седяха отново на двата стола в голата стаичка. За нещастие точно тая сутрин Уилфредо отново страдаше от жесток махмурлук. Предната вечер отборът по крикит на фирмата беше достигнал до полуфинал на Турнира на корпорациите и с колегите се бяха натряскали порядъчно. Двамата мъже мълчаха един срещу друг. Уилфредо току що бе разказал за снощните си подвизи. Стана му неудобно най-накрая.

— Докторе, питайте ме нещо, ако искате.
— Хмм… – каза специалистът — ако ми позволите, бих искал да обобщя нещата.
— Екстра, да ги обобщим. — Уилфредо нямаше търпение всичко това да свърши.
— Ще ви кажа аз как го усещам…  вие наистина сте задник. Абсолютен гъз!
— Е, може би погледнато отстрани…
— Нее… Не е нужно да го отричате… Това няма да помогне… Не и във вашия случай…
— Но аз нямах намерение да отричам…
— Вие сте задник, Уил, познавам ви едва от месец и въпреки това не мисля, че съм срещал по-голям задник от вас…
— Добре де, все пак има ли смисъл сега да…
— Има, има… Задник!

Уилфредо беше толкова изненадан, че погледна към големия електронен часовник, който висеше закачен на стената. Оставаха пет минути до края на сеанса. Мина му през ума една щура мисъл, да стане рязко, да му удари един здрав шамар и бързо да излезе. Усмихна се на тази мисъл.

— Зад-ник! — дългучът направи движение с ръцете си, сякаш опипваше нещо.

Каква беше тази малоумна терапия? За това ли беше дошъл, някакъв луд нещастик да го обижда. Изведнъж прозря истината. Жена му беше нагласила всичко! Защо, Хулия, защо? Почувства се смешен и жалък.

— Ах, ти долен мошеник! — тъкмо се канеше да скочи върху измамника, когато онзи го изпревари с прав десен в брадичката.

Уилфредо се строполи се на земята.

— Ще се видим в съда… задник… — каза псевдопсихиатъра, преди да излезе от стаята.


Още несвързани истории

Златната кофа

Хорхе минаваше пред бюрото ми и спря, както обикновено да разменим няколко реплики. Той много добре знае, че когато съм със слушалки нищо не чувам, но въпреки това винаги спира да си побъбри...

Дочети си

Кашик бърн

Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати - единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха...

Дочети си

Красиви

Лили се погледна недоволно в огледалото. Външният ѝ вид съответстваше на това, което ставаше в нея, даже май изглеждаше малко по-добре, отколкото се чустваше...

Дочети си

Метал сънища

Силвия не просто се събуди. Тя отвори рязко очи и толкова отчаяно се опита да си поеме дъх, че тялото ѝ се изви като дъга и се издигна на цяла педя над леглото...

Дочети си


Privacy Preference Center