От самото начало знаех, че опитът на чичо ми няма да успее — само глупак би тръгнал да строи летяща чиния в двора си. Но верен на старите принципи на семейството аз стоях до него и му подавах необходимите инструменти:

— Дай сега нитачката — подвикваше ми той и донаждаше ново парче ламарина, откраднато от покрива на отдавна затвореното ТКЗС.

Без никакъв план или скица резултатът не бе изненадващ — овалът беше неправилен, имаше всякакви подутини и вдлъбнатини и дете можеше да каже, че уредът няма да устои на гиганстките налягания и нечовешките температури, свързани с пътуванията в космоса. Не смеех да попитам чичо, какво мисли по въпроса — гледах да го подкрепям доколкото мога, а той със синовна обич ме оставяше да стоя до късно на селската вечеринка — нещо което родителите ми никога не биха позволили, с всичките паранои насадени им от големия град.

Лятото напредваше и скоро ваканцията щеше да свърши. Селският овчар се отбиваше да вземе на паша двете кози и се хилеше идиотски на сътвореното от чичо ми:

— И кво сега, искат ти се медии и известност, сега ще те въртят по всички канали, ще станем за смях покрай тебе, всички, не само ти, помни ми думата… — вече бяха идвали кмета на селото, попа и кой ли не в опит да убедят чичо ми да не ги излага.

Една вечер чичо ми ме чакаше пушейки на площадката пред къщата. Знаех че има да ми казва нещо важно.

— Слушай Пердуто — каза — наистина ли вярваш, че ще полетя с тоя сандък?
— Не.
— Тогава защо си загуби цялото лято?
— Нямах нищо по-добро…

— Дааа, разбирам те момчето ми… — каза слагайки ръка на рамото ми — виж сега, всъщност решил съм да се махна от селото. Не искам да оставям всички да си мислят, че съм ги напуснал от скука, за това измислих летящата чиния. Напоследък доста чета психология, след като останах без работа и имах доста свободно време. Та за това, което правя си има даже и термин, но сега точно не мога да си го спомня, беше нещо на латински. С две думи насочваш вниманието на всички на някъде и междувременно правиш каквото си намислил. После по естествен път хората намират обяснение за постъпките ти, така че винаги можеш да се върнеш и всичко е по-старому. Много велики личности са го правили в миналото…

Сега вече знаех, че чичо ми се е смахнал напълно. Помогнах му да качи старателно събираните фойерверки в контейнера, наблюдавах как курдисва часовниковия механизъм, който щеше да го възпламени малко преди полунощ. Качихме са на моторчето му и потеглихме. Спряхме далеч от селото, за да гледаме гигантските струи огън тласкащи нагоре сребристата конструкция, издигаща се бързо към звездите. Тътенът беше невероятен. После от една съседна гара се качихме на пиянския влак и спахме на хотел. На другия ден чичо потегли за Лисабон — винаги бил искал да поживее там.