Един ден на Иван Иванич

Преди обяд пушеше хашиш, за разтуха. После отиваше на зъболекар, заради страха. За обяд си взимаше супа леща – обожаваше неописуемото на родния му език чувство на бавно свличане на зърната по хранопровода. Той никога не дъвчеше.

Следобедът беше вълче време – упражняваше слуха си, спейки нащрек. Привечер в дома му идваха галеристите и пушеха зад гърба му, докато той миеше старателно плочките на кухненския плот. Лъскаше ги докато не блеснат, след това се обръщаше към момчетата, сваляше престилката и излизаха.

Рядко повтаряха – Туагаран е голям град, можеш да просиш практически на всеки ъгъл. Те обичаха малките рибарски площади в близост до езерото и често се връщаха без пари, но с цял сак раци. Раците бяха полуживи и те разбиваха дневни аптеки, крадяха адреналин и ги връщаха към живот. После ги пускаха по пощенските кутии на хората от района и като ги свършеха, се разделяха.

Той се прибираше винаги преди съмване. Спеше на прохлада на балкона – три часа му стигаха. Ставаше, когато слънцето задмине дървото на хазяина, и слизаше до кафенето за хашиш. Когато нямаха, им продаваше.