Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове? Поплаках си, а после обичайното — станах, сипах си прилична доза уиски, пуснах си музика, проверих си всички възможни имейли и акаунти, логнах се във всички възможни месинджъри, написах няколко несвързани изречения в дневника си и накрая примирена седнах да чета.

Напоследък често плача. Дали не съм бременна? Ако не съм, значи е предменструалния синдром. Не знам, все нещо трябва да ми има, не е нормално това, гледам останалите прозорци — почти всичките са тъмни.

Заинатих се да прочета книгата си докрай. Лежах на дивана и докато четях ръката ми се плъзна по корема надолу между бедрата. Истината е, че минаха поне два месеца, откакто за последно се видяхме с Х., но не исках да мисля за него сега. Само това ми липсваше. И все пак… Мобилният ми телефон лежеше безжизнен до мен. Пресегнах се и го взех в ръката си. Тежеше като тухла. Чувала съм нещо подобно и за истинските трупове, че било много по-тежко да носиш труп, отколкото жив човек. Може би е истина, не съм опитвала.

Не знам как, но явно съм успяла някакси да заспя накрая, защото по някое време отворих очи и беше светло. Събудих се зверски гладна. Вече втора седмица бях на нисковъглехидратна диета и тренирах усилено, така че приех със сравнително спокойствие малката танцуваща баничка, която се настани пред очите ми. А уж идеята на тренировките беше именно такава — да ми помогнат да прогоня вредните мисли от главата си. Както и да е. Едвам успях да си измия зъбите и да се оправя. Измих се, като отмествах рязко глава, опитвайки се да погледна зад въртящата се в кръг тестена сладурана.

По пътя към офиса минах през супермаркета и си взех една баничка. Имаше огромна опашка и положих титанични усилия, за да не я изям още преди да съм стигнала до касите. Когато най-накрая стигнах подадох някаква банкнота в пространството пред мен.

— Но защо ми хвърляте така парите?? — обади се касиерката.
— Ооо… Не съм, просто… Извинявайте, мислех, че ги подавам съвсем нормално…

Леко се наведох, за да мога да видя лицето ѝ иззад танцуващата баничка. Жената взе банкнотата и отново се оплака:

— Нямате ли по-дребни??

Изведнъж всичкото ми търпение свърши.

— Искаш ли ги или не, кучко!? — изсъсках — Нужно ли е да ти разкажа цялата шибана история на целия си шибан живот, за да проумееш, че наистина трябва да изляза оттук, колкото се може по-бързо??!

Касиерката се сепна. Извадих баничката и най-демонстративно я захапах. В този момент другата баничка — тази, която танцуваше най-нагло пред очите ми цяла сутрин изведнъж се разтвори в нищото и целият свят се разкри пред очите ми с обичайната си непоносима грозота.