В очите ѝ се четеше безразличие. Тялото ѝ, стройно и високо, нечовешки плавно се обърна към прозореца на вагона, подскочи високо и с болезнено спокойствие разби стъклото и излетя извън влака. Той, То и Всички Останали продължиха с бясна скорост към бъдещето и вятърът от преминаването им развя русата ѝ коса.

„Очаквах те.“ мъж с черно дълго яке стоеше седнал между десетките преплитащи се релси загледан някъде встрани и косата му също бе разрошена от вятъра.

„Винаги съм смятала, че не съм сама, но мислех, че ще има или много повече от нас, или, че греша и съм сама, нима наистина сме само двама?“ Не беше наистина въпрос, Тя от много време насам беше приела форма на изразяване, в която всичко беше под формата на въпрос и това беше единствения начин да се представи какъвто и да е факт. Друг влак премина с бясна скорост межу тях и секунда след като металното му тяло изчезна го последва и звука от виковете на някоя ужасена нация на далечна планета, която се беше самоунищожила и гореше в огъня на собственото си наказание. Тя се загледа след пищящия влак: „Мислех, че ще бъда изненадана?“

„Но не си“, каза мъжът без дори да помръдне.

„Не съм?“

Навсякъде около тях повърхността беше покрита с едър жълт пясък и хиляди преплитащи се релси, наоколо и по-далече преминаваха размазани от скоростта влакове, но по-далечните биваха покрити със странна плътна синкава мъгла. Тя разбра.

„Ти си ме чакал, за да тръгнем заедно?“

„Да, чаках някой от моя свят. Наречи ме страхливец.“

„Страхливец? Мислех, че за да пробиеш реалността и да станеш Пътешественик трябва да преодолееш всички чувства, поне така стана с мен?“

„Преодолея? Не, аз не исках да ставам Пътешественик, аз бях изхвърлен.“

„Тогава какво сме ние?“, но Тя не питаше наистина, защото вече знаеше отговора. „Реалността ни е оставила да я разбием, за да се отърве от нас, не ние сме я разбили, за да се спасим от нея?“

„Нещо по-различно, мисля че тя ни е притеглила даже по-близо до себе си, мисля че тук сме по-реални отколкото другаде, мисля, че само става по-зле с борбата.“

Тя се огледа. В представите ѝ, онзи невероятен ден, в които щеше да се освободи от реалността и щеше да срещне някой, който наистина имаше отговори, явно нямаше да е днес, а този тук не си заслужаваше.

„Смятам да помисля?“ каза Тя с усмивка и тялото ѝ подскочи отново, описа красива дъга назад и разби стената на преминаващия в този момент вагон с жителите на планетата *.


Още несвързани истории

Човек трябва…

Нашият екип от професионалисти съветва.

Дочети си

Почна се

Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна...

Дочети си

К’ва беше, па к’ва стана…

И какво ли още има да става...

Дочети си

Задник

Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса...

Дочети си


Privacy Preference Center