Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати — единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха.

Сърцето погледна Тарльо в очите — радваше се, че има истински приятел, макар и слабак като него. Седнаха на ниската ограда и захапаха по един домат, който моментално потече по брадите им. Сърцето извади нож и наряза няколко дебели парчета салам, по които веднага избиха капчици мас, от жегата.

Нахраниха се набързо и усетиха, че са прекалили. Нямаше какво да правят с толкова храна, а и нямаше къде да я държат.

— В пустинята Сахара… — запя Тарльо.
— Със своятааа камила… — допълни Сърцето.
— Си мисля аз за тее-бее Милааа — завършиха заедно и гласовете им се отразиха в бялата варосана стена.
— А сега какво?
— Дай да намерим по цигара.

Няколко часа по-късно бяха седнали на покрива на лавката. Беше събота и успяха да изръсят почти цял пакет цигари от войниците, които имаха свиждане. Изтегнати на топлия покрив мързеливо наблюдаваха как вятърът носи листата по плаца.

— Ей, Василев, я изкарай „Радка пиратка“ — провикна се Тарльо.

Циганинът Василев хич не беше в настроение и засвири с кларинета най-тъжната и протяжна „Радка – пиратка“ чувана някога. В далечината двама войници излизаха през портала.