Именувайте ме Внивех. Преди няколко дни се случи. Беше ясно, че ще се случи. Неизбежно си беше просто. На Земята пристигна извънземно. Нямаше нищо тайно в това. Всички го видяха. Беше огромно като кит. И приличаше на кит. Но много по-голямо. И по-бяло. Цопна право в Тихия океан. Опръска всички. Главата му стигна до бившите Филипини. А опашката до бивша Панама. Потопи половината земна суша. От Япония остана да стърчи само Фуджисан. До огромното му око. Което съзерцаваше оцелелите там японци. Които се правеха, че не са чували за китолов. Грийн пийс ги обвини за всичко. 36 000 венециански гълъби останаха бездомни без площад. Пустините отново станаха морски дъна. Варна никога повече нямаше да има проблеми с уличната чистота. За Америките стана леко неудобно. Понеже то имаше много газове. Учени започнаха да изчисляват кога ще се изчерпи кислорода на Земята. Накрая решихме да го убием. Разбира се. Изпратиха мен. Хвърлихме всичко. Но се оказа, че не можем. А вече бяхме започнали. Получи се много неудобно. Грозна гледка. Океанът стана червен. Навсякъде. Дори на подводния нос Добра надежда нямаше нищо добро вече. То първо хриптеше. После започна да вие. Накрая – да реве. Чуваше се навсякъде. Всички съжалявахме. Аз се мразех. Оказа се, че само сме го одраскали. За щастие. То беше още малко. Искаше само да си играе. Накрая дойде Баба му и го прибра. Обичало да скача в големи локви. А баба му беше по-голяма и от него. И по-обла. И по-бяла. Някак си се радвах. Че не сме се опитвали да убиваме нея.

 

кит
© WNVEH