След дълги години живот в гъстата мъгла на неведението Ернесто разбра какъв му е проблемът. Беше егоистична свиня. Разбра го изведнъж, казаха му го, за да бъдем точни. Никога не бе предполагал, че може да страда от нещо толкова просто. Все си мислеше, че има я рак на корема, я инфекциозна мононуклеоза, я нещо друго още по-страшно. Често ходеше из къщи и се опипваше по цялото тяло в търсене на ужасно злокачествено образувание, което да му даде обяснение за непрестанните промени в настроението му.

Известно време Ернесто опита да реши проблема сам. Две години не пазарува. Сади дървета по градинки, помогаше на стари и болни хора, даваше пари на просяците, без никакъв успех. Един ден Алберто, негов колега, му препоръча някаква специализирана в лечение на най-различни душевни противоречия клиника. Имал познат, на когото били помогнали, програмист, успешно излекуван от тежка форма на скептицизъм.

Предложението на лекарите беше колкото просто, толкова и гениално. Щяха да импланктират в мозъка на Ернесто микрочип, способен да доловя и анализира мисловните му импулси. Устройството щеше да прихваща всяка една егоистична мисъл и да го „наказва“ за нея чрез токов удар право в хипоталамуса. Така, постепенно мозъкът на Ернесто, също като кучетата на Павлов едно време, щеше да се „самообучи“ и да спре да генерира егоистични мисли.

Няколко часа след операцията Ернесто отвори очи и с мъка се опита да се изправи върху идеално чистото си легло някъде в сърцето на клиника „Два мозъка“. Срещу него седяха съпругата му и един висок, кльощав мъж в бяла престилка. Шушукаха си заговорнически, но млъкнаха веднага щом забелязаха, че шава.

— Добре дошъл — каза непознатият, скочи на крака и се приближи до него. — Поздравления!
— Скъпи! — жена му също стана.

Докторът, или който и да беше този човек, стисна ръката на Ернесто.

— Имам удоволствието да ви съобщя, че операцията мина успешно. Това е! Край! Никога повече гладолечение, билка турта и чувство за вина! От днес започва вашият нов живот!

Ернесто го погледна и се опита да каже нещо, но в този момент хиляди малки иглички се забиха в мозъка му. Лицето му се изкриви от болка.

— Докторе, какво става??
— Не се безпокойте, ще свикнете. Така ще бъде в началото.
— Но защо? Чакай, чакай малко… — Ернесто едва бе имал време да осъзнае кой е и къде се намира. — Не разбирам. Докторе… ааррггхх…
— Миличко, да се прибираме вкъщи.

Човекът в бяло стана от стола и се насочи към вратата. После спря, усмихна се и му намигна:
— Боли, а? Но нали това е идеята…