Махорка

Когато гризкам от клоните на стария дъб в двора, понякога се сещам за дядо ми. Не го помня много добре, изчезна по долините, когато бях малък. Но един от редките спомени от него, който именно ми идва при гризкането, е как обяздва кон.

Имахме два коня, до скоро. Единият сив, Облак, а другият — петнист, Шарения. Дядо по някаква причина се беше скарал със сивия и не си говореха. А петнистият му беше предраг. Та как обяздваше дядо Шарения, да ви кажа…

Сяда дядо на куцото столче до чешмата и вади от шапката си махорка, една щипка. Поразмачква я и нещо си плюе наоколо. Шарения, от другия край на двора, го гледа. Прави се, че се разсейва. В тези моменти аз обикновено съм под пейката, уча се да издържам на полазване от мравки без да писна, и ги гледам. Та Шарения гледа към дядо, отдалеко, и бавно-бавно почва да се трие о оградата. И приближава по нея. Дядо продължава да мачка махорката. В някакъв момент, като реши, че е доволен от намачканото, вади от джоба парче индиго и почва в него да свива цигара. В този момент Шарения вече е озадачен. Това му се е случвало десетки пъти, но винаги искрено се озадачава. И почва да приближава към дядо, вече по права линия. Ред на дядо е да се прави на разсеян, даже става, протяга се и пак сяда. Петнистото озадачение вири уши и наближава неумолимо. Вече е на два метра, могат да се подушат един друг. И тогава идва момента на дядо! Пъха вече готовата цигара в устата, вади от другия джоб едно зипо, протяга го към коня и с всичка сила изкрещава през зъби:

— Пак ще муфтиш, а!!!

Шареният кляка от срам, дядо скача на гърба му и си прибира празното от двадесет години зипо. Конят губи положение за пореден път. Никотиноманията не прощава никому.