В една тиха бяла нощ боговете се събрали да поиграят на зарове. Яма хвърлил пет, Йода – шест, а Иуда – седем. Разлютил се Яма и посякъл Иуда. Йода се сдухал и се свил, а Иуда замигал очарователно невинно. От играчка – хей ти плачка!

Яма хвърлил отново, този път и трите зара. Първият паднал в Брюксел – тройка. Вторият ударил Хирошима, а третият – Нагасаки. Общо – пак пет. Нямал ден Яма. Нямала ден и Земята.

Дошла жаба – стара баба. „Барбра Страйсанд“, представила се. Събрала заровете, разчистила под тях, запяла. Пяла на боговете за живота и късмета, за любовта. Пяла им как след нощта идва ден и че нощта е, което ти трябва.

Харесала се на боговете песента ѝ – Иуда се оживил, Йода пораснал. Единствен Яма нехаел. Нямал ден, наистина. Слушал песента, разбирал я, но си мислел за нещо свое. Дошъл момент, когато мисълта му спряла. Успокоил се Яма, замахнал и посякъл Барбра. Та от плачка – пак играчка!