Връщаше се обратно. Вече беше тъмно и дъждът се сипеше със скорост, на която чистачките не смогваха. Той не беше като непроницаемо перде, той беше всичко наоколо.

Фаровете на колата автоматично се адаптираха към трафика по магистралата. Очите ѝ, изморени от няколкото поредни нощи, прекарани в пиене, известно време не виждаха какво се случва на пътя. Мозъкът ѝ закъсня още повече да осъзнае видяното (картината е безжизнена без хилядите думи, които стоят зад нея).

Валеше от сутринта. През това време малките попови лъжички се бяха превърнали в жаби. Те покриваха магистралата – милиони, като жив килим по тъмния път. Колата се движеше с бясна скорост през тях. Хиляди умираха всяка секунда, а броят им нарастваше с увеличаването на скоростта. Погледна назад, но караше прекалено бързо, за да се види каквото и да било. И беше прекалено тъмно. Брутално. Почувства се като убиец на новородени. На милиони новородени души. Масово убийство с библейски пропорции, непоклатимата логика на смъртта.

Знаеше, че ще го види тази вечер и знаеше, че всичко ще завърши брутално.