Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, които не са явни, нещата, които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая — имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво — ето какъв е проблемът — само аз имам ключ от апартамента. Дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика — си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам, че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, след като казах довиждане на колегите, останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избегна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могъл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм, бих си тръгнал още в началото), и така филмът започна. По време на прожекцията се чувствах все по-зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме размяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме, оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угасващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех, че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения, а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. Идваше от банята. Ужасно, знаех, че остатъците ми от увереност ще се изпарят завинаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.


Още несвързани истории

Златната кофа

Хорхе минаваше пред бюрото ми и спря, както обикновено да разменим няколко реплики. Той много добре знае, че когато съм със слушалки нищо не чувам, но въпреки това винаги спира да си побъбри...

Дочети си

Цифрова офис поема

Дигитал ѝо
Факс, имейл и други
Дигитал ти казвам...

Дочети си

Срамът

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното ѝ емоционално състояние...

Дочети си

За счетоводителите

Искам да кажа че аз изобщо не исках да съм различна, даже не мисля че бях, мисля че бях само отвратително злояда, т.е ядях зло, после то излизаше от мен под формата на зеленикав дим и светех в тъмното...

Дочети си


Privacy Preference Center