Случайни изменения и липса на време

Открай време се каня да сложа край на тая работа. Имам желание всичко в живота ми да е наред. И не само да ставам на време за работа. Не само да се измивам добре и да се привеждам в удобен за възприемане вид. Става дума за онези неща, които не са явни, нещата, които е трудно да споделиш дори с непознати.

Ето какъв е случая — имам костенурка в тоалетното казанче.

Какво, звучи глупаво — ето какъв е проблемът — само аз имам ключ от апартамента. Дори не го давам на чистачката в събота сутрин, отивам на кино и когато се върна тя е приключила и говори по телефона с Коста Рика — си, си миха, те ло хуро. Не разбирам испански, но знам, че и тя знае и че ако можеше да си го позволи би напуснала още днес. Още една причина да се чувствам неудобно.

Всичко започна с научнопопулярен филм за гигантските морски костенурки, кръстосвали тогавашните топли океани, бъкащи с новопоявили се видове. Исках да го гледам на кино и след работа, след като казах довиждане на колегите, останах да изпуша една цигара пред офиса и да погледам тълпите. После се запътих към един второкласен салон в по-евтиния квартал, където нямаше никакьв шанс да срещна някой познат. Уви, пред киното срещнах шефа ми с млада жена, която едва ли му беше дъщеря. Конфузна ситуация, но той поне имаше обяснение какво прави там. Нямаше как да избегна „нека това остане между нас“ и „разбира се г-н Льошер, с кого бих могъл“. Те влязоха в друг салон (не бих изтърпял целия филм, бих си тръгнал още в началото), и така филмът започна. По време на прожекцията се чувствах все по-зле и точно към края излязох и повърнах в тоалетната, а на вратата пак се видях с шефа ми. Този път си спестихме размяната на любезности и с едно „до утре“ се разминахме, оставяйки го да се чуди какво правя там.

В трамвая изпитвах необяснима нужда да подпра гърба си в тапицираните с изкуствена кожа седалки и да наблюдавам угасващия град. След малко бях пред къщи. С отварянето на вратата знаех, че се е случило нещо необратимо. Имах 14 съобщения, а телефона звънеше. Нямах сили, каквото и да беше трябваше да почака. Тогава чух драскането. Идваше от банята. Ужасно, знаех, че остатъците ми от увереност ще се изпарят завинаги. Преместих тежкия керамичен капак на тоалетното казанче и я видях. Миниатюрна гигантска праисторическа костенурка. Не мигнах цяла нощ.

На другия ден се приготвих и за пръв път бях навреме на работното си място. Изпитах облекчение от сигнала за започване на смяната и монотонната работа ми помогна да се почувствам по-добре. За първи път разбрах как толкова хора по света могат да понасят подобна монотонност. Тръпки ме побиха при мисълта за техните тайни.