Кололо харесваше работа си — психолог в един от най-големите мултинационални конгломерати — от девет до пет, без шеф, без отчети и безкрайни срещи и с щедра заплата, позволяваща ежегодна почивка на Майчините острови за цялото семейство, както и други, не дотам достойни за споменаване екстри.

Супер? Би било, и дори беше, за първите десетина години, после — дали от скука или по друга неясна причина, той разви нездрав интерес към същността на работата си. Въобще корпорациите са вид организми макар и от нов тип. И като такива имаше толкова аналогии, че тръпки побиваха психолога…

Корпорациите се поглъщаха, сливаха, раждаха дъщерни корпорации, умираха и наследяваха. Дотук добре. И дете можеше да се сети, че се хранят с парични знаци, с времето и мечтите на хората. И че отделителната им система произвеждаше безцветно благоденствие, но това не беше на фокус. Интересуваха го душите на организмите. Мислеше, че макар и в ранна детска възраст корпоративната екосистема има развита душевност и всяка отделна единица е уникална и със собствена чувствителност. И това беше само началото.

Корпорациите се ухажваха, влюбваха, правеха секс и убиваха от любов. Корпорациите се самозадоволяваха (т. нар. тиймбилдинг), имаха специфична любовна игра (пауърпойнт презентации) и бяха суетни… И тогава го осени идеята…

— Кой е този?!?!?! — тръпки на замайващо учудване протичаха през корпоративната тъкан. Кололо, покачен на огромен светлинен пиедестал, със стотици сензори прикачени към тялото му и облян в чудесна синя светлина постави началото на първата корпоративна религия:

— Аз съм Кололо… — Корпорациите слушаха внимателно.