Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха. Сега стояха пред огромните бетонни влечуги, разпръснати из цялото поле и смучеха ледено-студено гуарапо в картонени чаши.

— Тате, нали динозаврите наистина са съществували?
— Съществували са.
— Но са умрели после, нали?
— Да, умрели са.
— Ама всичките ли?
— Така мисля.
— Абсолютно всичките ли? Нито един ли не е останал?
— Нито един.
— Е, тате, може някои пък да е останал жив, но да се крие.
— Да, възможно е.
— А някои са се превърнали в крокодили и в птици, нали?
— Как така в птици?
— Ами ей така, пораснали са им крила, пера.
— Да, наистина.
— А тате, как точно са умрели?
— Ами… Не се знае точно…

Двамата се погледнаха. Уж само за секунда, а всъщност — цяла вечност. Таткото на Лили обърна глава към каменните чудовища и потърси отговор в гърбавите им, недодялани фигури. Малко по-надолу имаше нещо като гигантски бобър с бодли. Хрумна му нещо. Наведе се над дъщеря си и бързо зашепна:

— Ами знаеш ли как? Убили са ги! Един по един! Убил ги е първият бозайник, намушкал ги е с кука за плетене в окото, докато се е къпал. Динозаврите идвали да погледнат през ключалката и той оп! — с куката…

Лили го гледаше с възхищение.


Още несвързани истории

Досада

Не бива да се сърдим на някого само заради това, че е досаден. В крайна сметка никой не може да бъде виновен, затова че е пипнал тази ужасна болест: Досада.

Дочети си

Куката

Михаил приключи долните два етажа...

Дочети си

Корпоративна политика

Страстта отхапа още малко от шоколадовите бисквити...

Дочети си


Privacy Preference Center