Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна.

Ние четиримата лично предпочитаме да ходим без да знаем нищо предварително за самия филм. Избираме го само по името и евентуално, по плаката, защото смятаме, че изненадата е част от удоволствието. Но има други, които нарочно си избират такъв или онакъв филм, с този или онзи актьор. Любимите ни са тия, дето ходят да реват по някакви мелодрами, а този филм, зад милитаристичния си плакат, си беше жива мъка — саможертвата, невъзможността да бъдеш с човека, когото обичаш и прочее. Лека полека из салона започнаха да се вадят салфетки и се чуха характерните подсмърчания.

— Айде, почна се — каза Гогата и всички се захилихме.

 

чашки
© Albert Conus

 

Не след дълго подсмърчанията се превърнаха в сподавени хлипове, а някои от зрителите започнаха направо да се изливат върху седалките и по пода. Във въздуха се разнесоха миризми на водка, ракия и малинов сироп.