Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам — в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

— По-късно, по-късно, колко по-късно — изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

— Пак е пиян, нали? — казва ми тя.
— Не — казвам.
— Пердуто, кога ще пораснеш? — тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.


Още несвързани истории

Свърши се

"Скобка, пиронче, кламер...", нижеха се една по една мислите в главата на Роко. Поуморен беше; девет дена караул бяха твърде много за годинките му. "Сапун, каша...", затананика си...

Дочети си

Рожден ден

Обичам рождените си дни. Единствено тогава хората са истински мили с мен. Реших да нямам рожден ден веднъж годишно, а всеки месец на 19-то число.

Дочети си

Осем години по-късно

- Здравей, Уил. Хулия е.

Дочети си

Лечение на егоизъм

След дълги години живот в гъстата мъгла на неведението Ернесто разбра какъв му е проблемът. Беше егоистична свиня...

Дочети си


Privacy Preference Center