Прибирам се, тръшвам вратата и опипом намирам дистанционното. С една ръка си приготвям вечеря, с другата сменям каналите в опит да намеря подходящ филм, който да ме накара да забравя деня. Смрадта. Унижението. Няма такъв филм, тези филми вече не ги правят, осъзнавам.

Успявам да обеля няколко картофа, нарязвам ги и ги слагам да се пържат. Цвърчат щастливо. Мисля си за историята на картофите и на човечеството като цяло. Далече стигнахме, мисля си. Толкова далече, че не знаем за къде, нито откъде сме тръгнали. Пръска олио, парва ме по ръката и се сепвам — в прозореца (живея на приземния етаж) виждам Джузепе, който ми маха да изляза. Навън прехвърчат снежинки. Отново е зима.

Джузепе ми предлага да ходим на някакъв купон. Джузепе, казвам му, човече, кога ще пораснеш. Дай да си купиме една бутилка и да си седиме тука. Можем да отидем на купончето и по-късно.

— По-късно, по-късно, колко по-късно — изфучава той и ме удря с дръжката на метлата. Аз естествено взимам първия попаднал ми в ръката предмет и Джузепе се свлича безпомощен в краката ми. Обаждам се на майка му да си го прибере.

— Пак е пиян, нали? — казва ми тя.
— Не — казвам.
— Пердуто, кога ще пораснеш? — тросва се тя.

Тактично замълчавам. Лошо му се пише на Джузепе.


Още несвързани истории

Обучението

В каква безмозъчна сган се бяха превърнали! Всички в Агенцията знаеха, че проектът, с който се занимаваха е опасен. Нямаше начин, щом го криеха в тайна...

Дочети си

Допълнение на Пердуто към Принципа за допустимата граница на успиване

Разказах на моя приятел Пердуто за теорията ми за това в колко най-късно трябва да тръгва човек, за да избегне онази нервност при карането на автомобил сутрин - чувството, че закъсняваш.

Дочети си

Гатанка 192

Ами ако стоят на слънце твърде дълго?

Дочети си

К’ва беше, па к’ва стана…

И какво ли още има да става...

Дочети си


Privacy Preference Center