Слънцето изгря и тежката нощна стража свърши. Капитанът се запъти към оръжейната, за да сдаде оръжието си. Имаше нужда от почивка, горещ душ и сън, а още на обед трябваше да се яви при генерала. Често се чудеше къде ли би бил сега, ако имперският кесторион не го бе избрал през една подобна септемврийска утрин, преди малко повече от тридесет години.

Минавайки покрай главната порта на замъка, дочу как стражите се караха на някого, не го пускаха вътре. Не можеше да разбере какво им отговаря човека, студени тръпки го полазиха и изпита желание да види какво става от другата страна. Но нямаше време. Никога нямаше време.

По-късно говори с един от стражите — не можа да устои на любопитството — и разбра, че бил някакъв старец, родом отвъд големите планини (откъдето бе и самият той). Нямало причина да го пуснат, един от многото… Хората от степите и планините често се опитваха да влязат, с надежда да намерят храна и подслон.

Първите тръби отново свиреха в ледения въздух. Крушките угаснаха и коридора сякаш се стопли от още неизгрялото слънце. Най-накрая той стигна до източната част. Отвори почернелия от дим прозорец и вдиша. Палатката беше там, където му бяха казали — самотна в степта, до пътя пред главната порта. Мъжът бе наблизо и събираше замръзнали гъби, точно както и той би събирал, ако не бе постъпил на имперска служба.

— Казват че е ловец. Не го пускат в замъка. — Капитанът смутено се дръпна от прозореца — две млади перачки с големи кошове се бяха приближили незабелязано и го гледаха усмихнати.

— Извинете ме, трябва да побързам — сепна се той и закрачи обратно по коридора. Почуства се глупав и виновен, че се остави да го изненадат така.

Зимата бавно приближаваше и той не пропускаше ден, без да погледне към избелялата палатка, загубена в степта. Виждаше как старецът тича, за да се стопли сутрин, как събира гъби… Но често просто го нямаше — единствения знак за човешко присъствие оставаше палатката. Тогава си тръгваше разочарован и се надяваше, че стареца си спи кротко вътре. Мисълта как броди някъде из ветровитата пустош му разваляше настроението.

Все още бе тъмно, до изгрева не оставаше много. Той се промъкна покрай задрямалите стражи и се запъти в далечината. Всъщност, не беше сигурен защо отива, но след всичкото това време знаеше, че не може да продължава така. Беше първия зимен ден.

В палаткате беше тихо. Платното плющеше от вятъра.

— Хей!…

— Тук ли си?!…

Мъжът отвори палатката и се промъкна вътре. Лъхна го студен въздух. Имаше някой под одеялата. Човекът беше умрял. Внимателно откри лицето му и отдъхна облекчен — не беше баща му.